До празника, след който ще се събудим с дебела заплата

Седмицата, преразказана от Георги Петров 

И първите дни на всяка нова година не са най-доброто време за хората с не до там подреден живот. Някак си особено махмурлийско е и това време. Отрезнял си от емоционалната превъзбуда на дълго готвения празник и без никакъв преход си се събудил в сивичкото си ежедневие. Винаги в такива случаи си спомням стария съветски виц. Беше шампанско, бяха наздравици, бяха  песни и танци,  прегръдки и целувки, беше един  издигащ те до небесата празник, а като се събудиш на сутринта – същата малка заплата и същата дебела жена.

И все пак, струва  си да има празници. Най-вече заради трепетното им очакване! Те, ако не сте забелязали, са с различна емоционална натовареност за всяка възраст. И разбира се, с различни радостни спомени и  разочарования след приключването им. Това, което най-вече вдъхва оптимизъм обаче е, че и следпразничният махмурлук като този след обикновено пиянство, свършва за ден-два, максимум до три. Нали вече нямате съмнения, че в навечерието на следващия празник ще си разказваме само за това колко хубаво ни е било на предишния.

Но нали махмурлукът в същото  време е и едно болезнено изостряне на съвестта. Питам се дали са имали някакви угризения тези граждани, които засипаха подблоковите пространства с остатъци от бомбички и пиратки и счупени стъклени бутилки? Дали имахме и имаме някакви угризения като общност, живееща в един блок, един квартал, един град? Дали има още някой, който да се пита това пък за какво се прави, какво се показва с хвърлянето на стъклени (не винаги празни, личи си по остатъците) бутилки от високите етажи? Свобода? Размах?

Мъжество? Или изблик на заразителна идиотщина.

На 2 януари жениците от Столипиново, обмундировани в униформите на „Чистота”, пометоха, каквото можаха. Старателно и тихо, без да протестират. Може би защото в техните квартали  това не е нещо необичайно, там се празнува  шумно, отчаяно, дори спектаклово.

Спомням си, че съм края на 70-те години на миналия век беше наложена традиция сватбите да

се отбиват през паметниците на  героите ни от различните епохи и да полагат там цветя. В Сливен това ставаше пред паметника на Хаджи Димитър в центъра на града. Разбира се, че с най-висок емоционален градус бяха циганските сватби. Всички, без изключение, сватбари участваха в събитието с цялата си душа, нямаше нито един формално присъстващ, отбиващ номера. Сватбарската музика там винаги е била и сега е първокласна, можете да си я представите, ако сте слушали дори и по телевизията сливенските оркестри „Карандила” и „Карандила джуниър”. Преди година-две се ожени министър, толкова са редки министерските сватби, сливенските цигани виртуози свиреха тази сватба, както те се изразяват. Но не за това са тези спомени. Имаше една изключителна особеност, заради която сега тук отвярям дума. Всички млади мъже, поканени на тези сватби, бяха облечени в току-що излизащите от мода тогава бели найлонови ризи. И всеки от тях носеше в ръка бутилка червено вино. След като младоженците поднесяха букетите си пред паметника на героите,

момците с бели ризи вдигаха шумна  наздравица.

Отпиваха от бутилката си и изливаха остатъка върху снежнобелите си ризи. Правеха го, за да видят хората, несватбарите, публиката, че са състоятелни, че могат да правят мастраф, да жертват нещо свое като пожелание за доброто бъдеше и щастието  на младоженците. Циганийка, от където и да го погледнеш, но беше спектакъл, замислен, отработен, реализиран. Носещ радостни емоции на всички участващи в този спектакъл, очакван от публиката, която в онези времена никога не липсваше на една сватба. И най-важното, задъхано и носталгично разказван от мен, като всяка жалба по младост, като всеки спомен от младите години. Моля за снизхождение.

Предполагам, че тези пловдивчани, не цигани, българи, циганите след два дни почистиха свинщините им, също трошаха и хвърляха, за да се види, че могат да харчат. Горките те! Тези, които настина могат да харчат, бяха за празниците в чужбина или по нашите луксозни курорти. Нали сте сигурни, че тези, които демонстрират богатство в панелния хол, ще се събудят на следващия ден със същата малка заплата…

Защо си мисля обаче, че обезпокояващо нарастващите напоследък простащина и вандализъм  не са нищо друго, освен законно родените

дечица на недоимъка и сиромашията.

Входовете на жилищните блокове, където живеят по-платежоспособни граждани, се стопанисват от професионални домоуправители. Професионалните домоуправители имат възможности да направят така, че позволилите си да трошат и мърсят безобразно, скъпо да си платят за вандализма. Самите им съседи по вход ще ги посочат, защото иначе всички солидарно ще плащат за идиотщината на малцина.  Да, но масовата бедност пречи да  има масово професионални домоуправители и ред.

В първия работен ден на 2014 година доц. Мария Пиргова, политолог от Софийския университет, озаглави своя вестникарска публикация така

„Бедността не може да породи морал”.

Бедните хвърлят всичките си усилия, за да оцеляват. И то на всяка цена – крадат, лъжат, изнудват. Да очакваш от така живеещите хора да се стремят към моралното си усъвършенстване е проява или на глупост, или на демагогия. Приемаш обаче за съвсем естествено в миговете, когато вечно притеснените за оцеляването си се отпуснат, да ги избие на вандалстване. Доц. Пиргова препъръчва борбата за налагане на нов и по висок морал в обществото ни да започне с мерки за намаляване на бедността. Лично мен не ме интересуват коментарите това виждане коя партия обслужва. Защото т.нар партийни елити, на всички партии – и левите, и десните, и ветропоказателните, са богати. Бюджетните субсидии за политическите партии ги изхранват, а олигарсите ги угояват, за да лобират за интересите им.

Небезизвестната Татяна Дончева, бивша депутатка от БСП, която наскоро напусна социалистическата партия, заяви в първия работен ден на годината, че са нужни нови политически проекти и в ляво, и в дясно, и в центъра. Според нея е нужно те дори да си взаимодействат, за да променят Конституцията. Защото според нея това е начинът да се прекъснат конците, с които олигарсите разиграват като марионетки политиците, държавниците и магистратите ни, за да пазят  икономическите си интереси. Те, според Татяна Дончева, са си купили влиятелни лобита и в БСП, и в ДПС и навсякъде, където са им нужни. За да осигуряват законодателен комфорт на хищническите си инстинкти. Тези интереси, според ексдепутатката, правят така, че на високоотговорни държавни длъжности да се назначават не компетентни личности, а купените да ги обслужват. Олигарсите се интересуват само от печалбите си, не се трогват от пустинята, която оставят след себе си, действат на принципа „След мен, ако ще и потоп”.  Защото те ще последват заграбеното от тях в чужбина и там ще си живеят богато и благато като в приказка. Нали сте съгласни, че това е причината за отчайващите ни бедност и оскотяване?

Тези дни можеше да се прочете и интервю с

Джоко Росич, колкото голям актьор, два пъти по-мъдър гражданин.

Ние сякаш работим между другото, а основно се мразим, казва той. Според него най-голямата ни беда е, че нацията ни не създава духовни и материални богатства. И не само според него. Не може да се говори за безработица в страна, в която 40 процента от обработваемата земя не се обработва, казва също Джоко Росич. Такова виждане можеше да се прочете и в тази рубрика преди  време, но сега го казва старейшина, авторитетен човек.  И въпреки  това  имаше коментари – ама  как хората ще отидат да живеят на село. А по-достойно ли е да се прехранват от боклукчийските контейнери в града?

Г-жа Дончева е една от малкото български политици, на които може човек да има  някакво доверие, най-вече заради остротата в изказа й. И все пак… Тя търси някакъв общ фронт срещу олигарсите и лобитата, стегнали като в кукувича прежда живота на България и българите. В това противоборство олигарсите и техните слуги ще се мотивират от огромните си печалби. Тя от какво ще се мотивира, с какво ще мотивира съмишлениците и съратниците си?  Със своето вродено човеколюбие? Дори и да го притежава в извънмерни количества, пак няма да бъде равностойна на мощното зло, срещу което се изправя. Не, това не е типичното нашенско недоверие и оплюване на всичко ново. Тази жена заслужава уважение най-малкото за това, че може да си постави  полезна за обществото цел и  има кураж и упоритост да се бори за постигането ѝ. Ние, обикновените, може и да тръгнем след байрака ѝ, но това още дълго няма да ни изкара от блатото. Дето се казва, някои може и да не го доживеем това изкарване.

Затова  си мисля, че трябва като Барон Мюнхаузен всеки от нас да се хване за косата и да се мъчи да се изтегля  сам от тинята.

Защо да не се насочат безработните към пустеещите земи?

Разбира се, не принудително, но направил ли е някой в качеството си  на държавник опит да провери колко от тях биха желали да бъдат оземлени? Помислил ли е някой, че ако се даде възможност на селските стопани да се срещат лице в лице с консуматорите на продукцията си, това ще ги насърчи да се развиват? Защо държавата в лицето на нейните управници, не само според г-жа Дончева марионетки на олигархичните интереси, си мисли, че най-важното нещо за бюджета ѝ са акцизите, а не примерно стимулирането на предприемачеството в малките населени места и селата. Където и сега хората се трудят за малка печалба,  дори понякога  само защото поговорката ги съветва „Залудо работи, залудо не стой”.

Не зная доколко тази асоциация е уместна, но се сетих за завладялото ме напоследък увлечение да се спирам и заслушвам край уличните музиканти. Правя го само край тези, които смятам за талантливи, без да претендирам, че преценката ми е  до там компетентна. Вглеждам се и в лицата на хората, които пускат монети  в шапките им. Поне за себе си съм убеден, че повечето от тези хора го правят не от универсално милосърдие, а защото разбират от музика. И е много вероятно да ги респектира решимостта да правиш нещо полезно за хората, което можеш добре да правиш и много обичаш да правиш, без да си сигурен, че ще ти бъде заплатено. Веднъж една госпожа даде няколко монети на внучето си и след като по нейна заръка

то ги пусна в шапката  на покланящия му се цигулар,

тя извади кърпичка, за да избърше насълзените си очи. После я чух да обяснява на детето, че този човек е роден с дарба за големите сцени, но съдбата е решила да го подари на улицата. А в София на прочутия  вече пешеходен булевард „Витоша” видях как един от най-известните ни рок старци, не знам защо ги наричаме рокдинозаври, извади банкнота от 50 лева и почтително, както се поднасят цветя  на примата след премиерен спектакъл, я постави в шапката на уличен кларинетист. Този човек ли не разбира кой музикант е талантлив и кой не? Тези наши рок страци, ако не бяха самите те толкова талантливи, щяха да бъдат много смещни, едновременно плешиви и дългокоси, едновременно артритно посковани и младежки облечени. Казвам го повече самоиронично, защото са ми връстници. А в последно време  си мисля, че може да се прави и улична журналистика.

Е, добре,  нали се вижда, че не е обидно безспорно надарени хора да правят изкуство, без да са сигурни, че някой ще заплати усилието им, а ей така  само заради  гордостта, че го могат. А се смята за обидно да произвеждаш храни, с които е сигурно, че ще можеш да изхранваш семейството си и малко по-малко сигурно, че лесно ще можеш да продадеш от тях. Но пък има някакъв шанс с този бизнес да се опиташ да подредиш живота си. Нито Барон Мюнхаузен е бил, нито Джоко Росич е глупак. Хората, които тънат в блатото и докато лениво и  безволево чакат някой да ги изкара от там, люто се мразят, са врагове на себе си и ближните си и са много удобно стадо гласоподаватели за олигарси и вампири от задкулисието.

До празника, след който ще се събудим с дебела заплата.

Други публикации от автора: Провинциални разсъждения през Поганните дни

Топяли сме се като нация, тогава да бъдем човеци, докато ни има

В задния двор на иначе неизбежната демокрация

 Хора за еднократна употреба или изпитание на вярата (…всички)