Най-чудният човек на земята е българинът

Седмицата, през погледа на Георги Петров

Разпети петък е. Няма църковна служба, казаха жениците на връщане от  пустия  храм. Клисарката  го отключила, ако искат да си запалят свещичка. Като всеки ден. Свещеникът можело да дойде довечера за разстилането на Плащеницата Господня. Той обслужва църквите в няколко околни села и на Разпети петък решил да е другаде. Той си избира.

Мъже не са направили и опит за участие в църковната служба. Ако не сутрин, ранен предиобед е, но те са по  барчетата от сутринта. Някои започват с кафета, капучино и другите там лиготии. По-откровените си започват с това, с което, все едно, всички ще завършат – твърда пиячка. При повод за черпня и изгубен бас се предпочита Черен коч. Тук вярват на телевизионните реклами и смятат, че това е истинско уиски.

Всеки нововлязъл в задушното кръчме е повод за шеги и закачки. Днес много сте подранили? Ами бяхме тръгнали на църква, но попът го няма. Това не е истина и не до там уместната шега беше схваната веднага, и последва бурния смях, който  лесно се изтръгва от пийнали хора. Не обичат попа. Много обичал да пие на аванта, но никога не черпел. Казвал, че религията му забранява, защото пиенето покварявало,  а нему като  на свещенослужител не било позволено да покварява.

Следващата картина от нестихващата кръчмарска пиеска е драматизацията на приказката за давещия се поп. Яздел попът магаренцето си по пътеката край пролетно придошлата река, както винаги след голям празник, порядъчно насмукан. Не щеш ли, задрямал Светиня му, изхлузил се от самара и цопнал в реката. Като завикал за помощ, се отзовал пасящият наблизо стадото си  овчар. Дай си, Дядо Попе, ръката да те изтегля с тоягата, викал овчарят, но попът потъвал и изплувал на повърхността, докато се удавил, без да подаде ръка. Това го разказва един от постоянното присъствие в бара. Трябвало е да му кажеш – на ти, Дядо Попе, тоягата да се хванеш за нея и да те изтегля, поп не е научен да дава, а да взема,  това го казва друг, който изпълнява ролята на селския мъдрец.

На Разпети петък, казах, не се яде, не се пие дори и вода и не се подхваща работа. Третото го спазваме не

само на тоя ден, реагира в един глас развеселеното население на кръчмата. Иначе по несменяната най-вероятно от Рождество покривка на масата имаше очертания, наподобяващи тези върху плащеницата, в която е бил загърнат Божия син в неговия смъртен час на човек. Получиха се  няколко секунди мълчание, рядък момент в кръчма.

До преди седем-осем години аз бях пълен атеист,

заразказва един от джентълмените.  Имахме свиня, голяма свиня, трябваше да имаше  повече от 300 кила. И бременна, след петнадесетина дни очаквахме да се праси.  Връщам се сутринта от нощна смяна в рудника и мама вика – свинята трепери, умира. Паля москвича и докарвам ветеринарния техник. Гледа той свинята, поопипа я от тук от там и вика това не е моя работа, свинята ти е урочасана, иди да й баят. Взима аз едно бурканче пълня го /с облекченията на треперещата свиня/ и отивам при баба Фима баячката. Взе тя там, както си му е редът, менче с вода, запали огън, топи олово, пусна въгленче във водата и всичко каквото трябва направи и накрая казва – да са идвали у вас завчера трима мъже? Идваха. Имаше ли един много по-висок от другите? Имаше. Тоз чиляк няма да го пускаш у двора си, той не е арен чиляк, той  е урочасал свинята ти. Тя вече е добре, иди си… Като се върнал у дома си, народният разказвач, заварил свинята здрава и бодра да опразва копанята, която майка му обилно напълнила, зарадвана от оздравяването на стоката.

Баба ти Фима не е богуугодна,защото е вещерка или баячка, или знахарка, казах, най-вече защото в кръчма е трудно да мълчиш. И Баба Ванга не е богуугодна. Наскоро новият Неврокопски митрополит Серафим  заплаши със строго наказание свещеника, който освети преди откриването ѝ за туристи къщичката на Баба Ванга на Рупите. Църквата смята за чада на дявола прорицателите, вещерите, екстрасенсите, заобяснявах аз. Последваха съвсем искрени протести. Нашата църква не е такава. Нашата църква е най-старата в околията, още през турско време е строена. И само бабички има в нея и баба Фима ходеше там, докато можеше.  Другото богуугодно заведение – кръчмата, скочи в защита на църквата. Няма лошо, местен патриотизъм,  да си говорим за нещо друго, казах. А, за да не съм голословен, поръчах по едно за моя сметка.

И тогава чрез устата на друг пенсиониран миньор

Бог сътвори най-новото чудо с българина.

Момчето си беше завършило електроинженерство още по онова Бай Тошовото време. Дойде при нас в мината. Въртяха го, нямаме, викат му, щат за електроинженер, ако искаш да те назначим за газоизмервач. Назначиха го. Ходеше из мината гризуто да мери, хубаво момче беше. Като дойде демокрацията изчезна. После аз се пенсионирах.  Преди две-три години беше, отидох да видя в „Миньорска среща” старите достове. Спря едно Бе Ем Ве, ама от най-големите и от най-новия модел с вънкашен номер. Като слезе от него човекът – а, нашето инженерче! Газоизмервача! Какво правиш? Що правиш? Това колище твое ли е?

Отишъл на остров Малта.

Цанил се с една машинка да чисти коридорите и фоайетата на един там хотел. Стараел се, хубаво чистел, доволен  бил чорбаджията от него. Един ден, както си чистел, гледа един румънец електротехник се мъчи да свърже един дивиаторен ключ.  Мъчи се, ама мъки да ти види окото, един Господ знае колко е бил електричар. Не му издържало търпилото на нашия човек. Отива там и пита –  абе, колега, ти схема имаш ли? Имам, рекъл оня и я разгънал, до това време не я бил разгъвал, защото сигурно не може да я чете. Нали ги знаеш румънците, и те са едни техничари, капата да ти падне. Видял нашият газоизмервач, че мамалигата нищо не разбира и му рекъл – дай си отвертката. Раз, раз, раз и за няма и пет минути ключовете свързани. Светни, рекъл нашият на румънския и лампите във фоайето светнали като ден.

Да, ама нашето инженерче, газоизмервателче не усетило, че чорбаджията на хотела ги наблюдава. Извикал той нашенеца и пита – ти какъв си по професия, бе?  Електроинженер. Мама си да е… аз, да имам такваз  нужда от електричари, а да държа електроинженер като чистач, рекъл малтиецът чорбаджия. Оказало се, че той има не само този, а верига от големи хотели. На повечето от тях обновявал инсталациите за топлина, за вода и канал, за вентилация и охлаждане. Човекът бил наел една френска фирма, ама те дошли, взели му парите и си вдигнали дърмите. Можеш ли, питал чорбаджията малтиец нашия човек, да поемеш работата? Да ми кажеш, господине, точно и в подробности каква е работата. Като разбрал подробно какво се иска и какво е нужно, за да стане то, нашият човек

казал на чорбаджията, че иска два дни да помисли,

докато приеме или не приеме.

Седнало нашето инженерче на брега на морето, гледа вълните и  си казва, че трябва да приеме, защото иначе или трябва да се върне  в гладна България, или пак да чисти коридорите. Арно, ама има много работа за заварчици, де ще ги търси?

И както си седи, гледа  по напечения  до разтапяне асфалтов път  върви един дингил, висок, кльощав и недоснован. На рамото му виси една мръсна моряшка торба, пълна с нещо тежко. По едно време нашето газоизмервателче чува, че дългият нещо си говори сам. Заслушва се, а! На български говори – да се е…  в серсемина аз, дето зарязах хладния Габровски балкан и се дотътрих тук в тая пещ, душата ми да изгори като фурнаджийска хлебарка…

Скочили те, българите, прегърнали се, взели да се разпитват какво-що.

Заварчик съм, казал  Дингилът, в торбата си нося горелките и ръкохватките. Закриха завода в Габрово. Двама сина имам ученици. Жената няма работа. Глад и мизерия. Казаха, че тук можело да се намери работа за заварчици. Няма. Две седмици търся вече и парите похарчих, как ще се прибирам и като се прибера какво ще ям и Господ  не знае…

Оказало се, Дингилът заварчик, ама зарачки паспортчик, дето се казва и малкият  – зарачик. Като се грабват те двамцата само, други не им трябват, вземат от чорбаджията чертежите и я захващат – от тъмно до тъмно. И каквото свършат, свършено е, та лъска. Като видял какви хали му е подарил българският Господ, малтийският чорбаджия яко развързал кесията. Като пък се видял с парици, габровецът се застягал да се прибира. Ще се прибереш, рекъл му малтийският чорбаджия, ама и мене ще вземеш да ти погостувам.

Като дошле в България, малтиският баровец платил където трябва и колкото трябва и за нула време изкарал паспорти и там всичко нужно на Дингилската фамилия и ги взел със себе си на острова.

Подарил им голяма къща.

Момчетата настанил в скъпи училища и госпожата на Денгила уредил, но вече съм забравил как. -Добре де, ами не казваш какво е станало с инженерчето, газоизмервателчето? -И то от добре по-добре. И на него къща палат. Само дето колата му Бе Ем Ве. На Дингила малтийския чорбаджия купил мерцедес, пак от най-големите и най-новите модели. По му бил заварчикът на сърце от електроинженерчето, защото пийвал, и то мъжката. И чорбаджията пийвал. Затваряли се двамата, лична механа си имал баровецът, и се нарязвали, както си трябва, на другия ден никой не ги търсил за работа . И така се станали по-близки, ама инженерчето не се притеснява от това. Неговото не е изгубено. Когато се видяхме, беше дошъл да се жени. Приятелка си  имал от много време тук и заради пуста бедност все отлагали сватбата. Не можеш ли зема една богата и засукана малтийка, закачам го аз. Може и да мога, вика то,

ама аз ще си взема моята си българка.

Казвам ви аз, има българи, дето карат света не само да  се чуди и да се мае, ами и за чудото на света да ги смята, тръгва към финала народният разказвач.

А публиката му,  в такт и едновременно, сякаш под палката на диригент, разклаща няколкото капки, останали на дъната на чашките им. Кой знае, стават чудеса, може пък някой хептен да се е развълнувал от разказаното и да поръча по още едно.

Като видях как в очите на всички присъстващи на ежедневната кръчмарска литургия светна нещо в очите, си помислих, че човешката душа винаги  е била петимна за чудеса. Защото нали го има и ”Чудото с българина”, като мотив в най-старата ни  книжнина. Търсачката ги съживи едно по едно.

Първото от 6 век: През 552 година римският император Юстиниян Първи изпраща своя генерал Нарзис срещу войската на визиготския цар Тотила, който тогава е завладял голяма част от територията на днешна Италия. Сред войниците на Нарзис служили и българи. Според кратък разказ, документиран  в писмата на Папа Григорий Велики /6 век/, по време на схватките пострадало малко момче воловарче. При детето след края на битката довели един българин мечоносец.  Българинът заговорил на смъртно раненото момче на своя език, а воловарчето отговорило, показвайки, че разбира всяка дума… За Папа Григорий това било истинско чудо, показващо, че детето е било на небето, където е научило всички езици, включително и българския. Наши учени твърдят днес, че просто от най-дълбока древност на Апенинския полуостров са живели хора, говорещи  език, който е бил изключително близък до този на старите българи. Но не отричат чудото и  изцелителната сила на българския език, нали? 

Другото:

Аз съм от новопокръстения български народ, разказва в житие на Свети Георги от 14-15 век /ръкопис пазен в БАН/ много болен българин в един хан и предава на свещеник железен кръст, с който са извършени и могат да бъдат извършени много чудеса.Обещава, че ако го съживят молитвите, ще разкаже историята на кръста. Съживяват го, както се случва в житията. След покръстването ни /864 г./  маджарите, още езичници, налитат на България. Маджарите надделяват в сражението и подгонват българската войска. Конят на нашия човек започва да куца и той го изоставя. Маджарите го застигат и всеки  момент ще го съсекат. Остава му  само молитвата:” Господи Иисусе Христе, помилвай ме и изпрати своя Угодник и мъченик Георги да ме закрили и да ме запази в тоя час.” Конят застига своя ездач вече със здрав крак и моментално го отнася до родното му село, което иначе е на два дни път. Както си лежи при стопанката си,  при воина идва светец, чието лице е само светлина, черти човешки не се виждат, и казва, че пак ще има война с маджарите. Препоръчва на воина да си купи друг кон, защото този на третия ден от новата рат ще умре. Като умре, да одере крака, който е бил нефелен. Като избегнем обстоятелствените перипетии, характерни за житията, така и става. И се оказва, че костта на коня е била стегната в три железни обръча /метафора на великата сила на Светата троица/. Тези три железни обръча дал боецът на ковач, който  изковал  от тях въпросният железен кръст. И с този кръст много човешка болка била излекувана, много чудеса били сторени.

Защо съм изровил всичко това ли?Ами утре е  Великден, все пак, Великият ден на Възкресението! Да, Христовото,  но и на ежегодното обновяване  на човешката вяра в доброто и човешките надежди за щастие. Нали и вие си мислите, че чудесата с българина не са свършили?