Човекът на надеждата

Тони Николов, портал „Култура“ (препечатка)

новият папаБелият пушек, извил се снощи над Сикстинската капела, прикова вниманието на цял свят. Католици, протестанти и православни, безброй вярващи и невярващи, представители на други религии, както и огромен брой атеисти със сигурност са вперили поглед в телевизионните екрани или в компютрите си, за да узнаят кой е новият човек в бяло на папския балкон над площад „Свети Петър”.

Някои ще кажат, че това е съвсем обяснимо. Човекът е същество, любопитно по природа, а пък съвременната глобализация го прави още по-неутолимо жаден за информация. Ала само с информация ли живее този днешен човек? Защо не допуснем и нещо друго, съвсем просто.

Съвременното общество е покосено от криза, която е не само икономическа, но и морална, преди всичко криза на ценностите, на тяхната липса. И в тази тежка криза хората, дори без да си дават сметка, без да смеят да го признаят пред самите себе си, усещат, че се нуждаят от нещо повече от работата, с която печелят насъщния си хляб и прехраната на своите семейства. Те се нуждаят от друго – от досег с надеждата, с тази фундаментална форма, без която човешкото съществуване губи същността си. Защото душата, която се надява, е тъкмо обратното на обръгналата душа, на духовната склероза, на затъпяващото униние в света, както пише Шарл Пеги. Надеждата е живот в Истината, с вярата в нея.

Ето защо се нуждаем от надежда. И отчаяно я търсим. Особено сега – във време на войни и размирици, на конфликти и протести, в отчайващия сблъсък с алчността, корупцията и мизерията, в невъзможността ни да намерим трайни основания на човешкото общежитие, докато градим цивилизацията си върху подвижни пясъци.

Продължаваме да търсим надеждата, което показва, че живеем с нея. Че вярваме в чудото на живота, което означава, че смъртта не е вечна, че вече е победена, и че Този, Който го е сторил, не може да бъде друго, освен Пътят, Истината и Животът.

Сиреч въпреки всепоглъщащия цинизъм, разяждащ днешната ни култура, продължаваме да сме човеци, имащи надежда и нелишени от вяра. Независимо от вечните спорове „в какво вярваме” или „не вярваме”, накратко в какво вярват даже онези, които не вярват. Една брилянтна формула на Г. К. Честъртън гласи, че тези, които не вярват в „нищо”, всъщност вярват във „всичко”.

Но да оставим този проблем на всяка индивидуална съвест поотделно.

Иска ми се да се върна към началото на този размисъл, провокиран от избора на новия римски папа Франциск. Нека изрично подчертая: папа Франциск, а не Франциск I (според изричното желание на доскорошния аржентински кардинал Хорхе Марио Берголио, който държи на близост със св. Франциск от Асизи, а не с френския монарх Франсоа I (1515-1547).

Хората от цял свят не случайно следяха със затаен дъх избора на конклава в Сикстинската капела. И този избор оправда очакванията им: папа не-европеец (нещо отдавна невиждано!), близък до народното благочестие на Йоан XXIII (Анджело Ронкали) и Йоан Павел II (Карол Войтила), обърнат към проблемите на бедните в свят, безспорно прояден от нищета и големи социални неравенства.

Тук, според мен, е сърцевината на вчерашното събитие, което превърна  избора на папа Франциск в послание с планетарно значение. И то за всички – не само за 1,3 млрд. католици, доколкото и самият аз пиша тези редове от позицията на човек от друга християнска традиция – православната – който обаче изпитва уважение към латинската традиция и Католическата църква.

С какво изборът на папа Франциск пробуди толкова надежди?

Първо, той напомни, че светът не е само Европа. Че прискърбните икономически деления на Първи и Трети свят може и да имат своите социални основания, но че от духовна гледна точка Югът е този, който от десетилетия насам дава живот на Католическата църква и приток на свещеници към един все по-егоистично затворен и застаряващ Стар континент.

Второ, Хорхе Марио Берголио е известен от десетилетия с позицията си на самотна „бяла лястовица” в Западната църква. Аржентинец с пиемонтски корени, пастир на онеправданите, той е нетипичният свещеник-интелектуалец, член на Ордена на йезуитите, който вместо да пише книги, е избрал по-характерното за францисканците служение на бедните. Известен е и със систематичния си отказ от всякакви привилегии, подобаващи на високопоставен прелат на Римската курия – не кара кола, няма личен шофьор, ползва карта с намаление за градския транспорт и метрото, не разполага с резиденция, а живее в скромен апартамент и т.н. Какво по-ясно послание към свят, в който властва материализмът?

И, трето, новият папа Франциск очевидно търси нова комуникация между Църквата и света. Спомнете си първата му поява пред хората на площад „Св. Петър”, когато той им даде благослова си, но първо помоли да бъде благословен от тях. Както и  простичките първи слова, в които той определи себе си не като „римски понтифекс”, а просто като „епископ на Рим”, надяващ се оттук насетне „да извърви общия път” заедно с паството си. Какво по-удачно послание на смирение и покана за диалог с останалите християнски църкви?

Но за да няма разминаване в посланията, крайно време е светът, а и престижни медии като сп. Икономист” например, да осъзнаят какво представлява Църквата и защо тя не е корпорация. Защо папата не е мултинационален мениджър (което прекрасно изясни още Бенедикт XVI) – нито администратор или експерт по религиозен маркетинг. Още по-малко пък папата трябва да е „полицай”, който да въведе ред или „да респектира” вярващите. Църквата е Тяло Христово на земята, което означава, че е място на надеждата. А всеки неин предстоятел – било на Запад или на Изток – трябва да е Божи човек, носител на Божието милосърдие. Накратко, човек на надеждата.

Leave a Comment