Наздраве за Пловдив!

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Днес на Главната улица община Пловдив и нейният кмет г-н Иван Тотев ще почерпят на дълга обща софра за спечелената титла  Европейска столица на културата 2019 година. Съобщено бе, че са приготвили за тази цел един тон вино. Това е много хубаво нещо, общите трапези имам предвид. Дори и да не са изобилни като на някогашните селски сватби. Една глътка вино, изпита заедно с многото радостни от събитието съграждани, се помни цял живот. За нея се разказва на деца и внуци. Искрени поздравление за този общински чиновник, който е измислил този празник. Не е хубаво това остро влизане от страна на пловдивските медии и длъжностни лица срещу намеренията на  Варна да оспорва титулуването на Пловдив за Европейска столица на културата.

Варна също е хубав град, също имаше шансове да спечели въпросната титла.

Във всяко състезание обикновено има само един победител и стигналият до финала победен по-трудничко изживява загубата си. Контестациите от рода на тази, която Варна  е направила или възнамерява да направи, много рядко имат някакъв успех в смисъл на ново пренареждане. Но за сметка на това помагат психологически на загубилите да преживеят загубата и да се заредят с нови сили за следващото състезание. Така е в спорта, мисля, че нещо подобно се получава и сега. Така или иначе, уважаеми съграждани, нека бъдем по-ларж, нали победеният не ни е вече съперник, ако си позволим да перефразираме стихотворението на Димчо Дебелянов. През тази седмица се изля и доста неуместна злоба по повод на отбелязалите или отпразнувалите 70-годишнината на 9-ти септември. Защо? Това не е нито национален, нито официален празник. Празнуват го хора, които имат някакви свои основания да го празнуват. Без да пречат и без да се натрапват на другите. Тогава защо да не си го празнуват? Да не би озлобените срещу тези празници или отбелязвания да се страхуват, че този празник може отново да стане национален или официален. Едва ли, победените никога не са диктували дневния ред на обществото. А  и съвсем излишни са всякаквите напъни на едни хора да убеждават други хора, че това, което харесва на едните хора, задължително трябва да харесва и на другите хора. Нали точно тези напъни през прословутите социалистически или комунистически 45 години станаха основната причина дори и най-бедните българи да се срамуват да си признаят, че имат леви убеждения. Сакън, да ни ги помислят за комунисти.

Е, бедняк с десни политически убеждения си е повече от простотия,

но изглежда ни е съдено да минем и през това. То и русофилството българско напоследък дразни доста видни българи. Наскоро проф. Евгений Дайнов написа много силна статия на тази тема. Осмя българите, които твърдят, че са русофили, защото Русия е родила Достоевски и Толстой, а не са примерно франкофили, защото харесват и някои от френските класици. Умно и логично. Но изводът на проф. Дайнов, е че днес да  казваш, че си русофил, това значи, че предпочиташ едноличния режим, скрит зад някаква псевдодемокрация, пред  старата и доста изчистена от авторитаризми и вождизми западна демокрация. Вероятно и така може да се разсъждава, когато спорят учени хора. Но нашата си българска русофилия е нещо много близко бита ни, дори до народното творчество. То е като приказките и песните , предавани от бабите на внуците и всеки, който се е наемал да изкоренява това  предание, просто си е губил времето. Безсмислено, освен за върхушката, беше и когато русофилството беше официална държавна политика. За обикновените хора в нашите български градове и села е непривично да обясняват защо обичат някого или нещо. А и един от западните мислители май беше казал, че приятел ти е този, но когото ти можеш да търпиш слабостите и той може да търпи твоите. А иначе, когато става дума за т.нар. институционална нетърпимост към необичайните и различните от конюнктурните виждания, оказа се, че тя не е чужда и на нашата демокрация. Ръководството на

Българското национално радио спря  „левичарското и русофилско“ предаване  на Петър Волгин.

И аз си мисля, че го спря по настояване на слушателите, същите тези хорица, които  се обаждат на телефонните лини на откритите предавания. Повечето от тях си мислят,  че всяко тяхно обаждане е толкова стойностно, че ако министър-председателят или поне някои от  неговите  министри го чуе, проблемите на страната ни ще бъдат решени автоматично. Всъщност тези хорица задръстват ефира с клишета, в повечето случаи конюнктурни угодничения. Като не им харесва предаването на Волгин, да не го слушат. Не – да го няма това предаване, да не го слушат и тези, които го харесват. И това, ако не е държавна политика, аналогична на шопската мъдрост „Я не сакам я да съм добре, я сакам Вуте да е зле”, здраве да му кажем. Е, няма да е честно, ако не признаем, че има и доста умни и рационални обаждания на читатели, слушатели и зрители. Примерно като това на г-жа Мария Полежанска, което колегите от вестник „Марица”  са озаглавили „Културна столица, а вечер няма тоалетна на гарата”. За Пловдив става дума! Извинете, ако ви се вижда дребнаво и битово мнението ми, но много ми се иска една малка част от тези големи за нашите мащаби средства, които се предвижда да се вложат в разхубавяването на града ни Европейска столица на културата 2019 година, да бъдат изразходвани за построяване на тоалетни. Подсмихвахме се, когато някогашният ни  кмет Славчо Атанасов откри ремонтираната тоалетна в Цар Симеоновата градина с мажоретки, но не сме били съвсем прави. Човекът е осъзнавал какъв голям проблем е това за нашия град. Където и тоалетните в поликлиниките  продължават да се заключват по заповед на управляващите тези поликлиники. Които по правило са лекари! Лекари,  които не се интересуват как се чувстват болните, чиито болести ги принуждават често да ползват тоалетните.

Спомням си, че в Лондон попитах придружителите си за градска тоалетна.

Казаха ми, че дори и да има такава, не е нужно да я търсим, защото можеш да влезеш в тоалетната на най-близкото заведение, каквото и да е то, без дори и да попиташ. Спомням си още, че бях си приготви монети, срещу които да посетя  обществена тоалетна в малко градче на Източна нетуристическа Турция. Човечецът, който се грижеше за чистотата  й, ме изгледа озадачено. Обясних му чрез придружителите си, че у нас за обществените тоалетни, та дори и за тоалетните в някои заведения, се плаща.  Тези хора, които са наредили това да е така, нямат ли страх от бога, бяха думите на човека, няма да ги забравя. Сигурно вече сте сбърчили нос, ако не сте зарязали съвсем писанието ми, но не ми пука. През дългата ми журналистическа практика на няколко пъти съм предлагал в различните вестници да поставим сериозно темата за  тоалетните, да предизвикаме масова дискусия по нея, да вземе мнението на управниците и да проследим действията им за решаването на проблема. Винаги и началници, и колеги са ми се надсмивали, и са ми казвали, че има къде къде по-важни теми. Сега си мисля, че те, че дори по-общо, ние като народ не сме престанали  глупаво да се срамуваме от по-интимните  страни на човешката ни същност и това е голямата ни беда. А ми се е случвало да ползвам храстите заедно с колегите, които ми се надсмиваха за „нужникарските” теми. Няма да ви се извинявам, че отново съм подхванал  тази тема, ако ви дразни, зарежете я. Но си спомнете за нея, когато ви се наложи да се криете в храстите или направо на улицата зад паркираните автомобили.

Но нека не  вървим към финала като кученце с вдигнат  заден крак.

Хубаво е, че имаме  г-жа Кристалина Георгиева и тя има висока длъжност в Европейската комисия заради личните си качества. Каза го лично шефът и на целия свят. Хубаво е, че нашия град е Европейска столица на културата  за 2019 година и днес ще празнува  на Главната си улица. Наздраве за Пловдив!