Почина един добър човек, писател и журналист – Стефан Бонев

В дома си снощи, 27 април, внезапно почина писателят и журналист Стефан Бонев, съобщиха близките му. На 4 април той стана на 55 години.

Въпреки че е роден в Сливен, живял е в Силистра, а и в София, Пловдив бе градът, в който Стефан избра да остане. Въпреки че беше инженер по диплома, той предпочете да работи със словото, защото това наистина му се отдаваше. Започна като политически журналист, но все го теглеше да описва невероятните истории, които богатото му въображение създаваше. Стефан дописваше случките от реалността и ги правеше магически. Създаваше в историите връзки там, където липсваха, и правеше нова история. Издал е четири сборници с разкази, единият от които – „Изпит за летене“, спечели награда „Пловдив“ през 2009 г.

В края на миналия век Стефан започна работа в пресслужбата на общината, а после и в Общинския съвет. За последно работеше като главен експерт в отдел „Култура“ на пловдивската община.

Винаги усмихнат и отзивчив – такъв беше Стефчо. Добър човек. Никому лошо, а ако можеше да помогне – помагаше.

И ето че днес разбираме – Стефан е дописал живота си с абсолютно неочакван и трагичен за близките и приятелите му край. Ако знаеше колко ги боли, не би го направил, поне не толкова рязко.

Сбогом, Стефане! Дано можеш да допишеш там, където си, тази скръбна новина и някога да разберем, че краят й е весел.

Погребението ще е утре, 29 април от 14 часа на Рогошки гробища. Опелото ще е в ритуалния дом.

Надя Петрова

А ето и един къс разказ на Стефан Бонев. С тъжен край.

КОВЧЕГЪТ НА МАЛКИЯ СТАР НОЙ

Стефан Бонев

(Копирано от http://liternet.bg/publish10/sbonev/index.html)

Моят дом – моята крепост…

Дъждът се изсипваше на такива внушителни талази, че човек би си помислил – ето това е началото на потопа. Началото на края! Иде Божието наказание за всички грехове на човечеството. Вятърът навяваше пороя върху стъклата, блъскаше по прозорците и сякаш се опитваше да ги отвори, за да се настани в стаята. И като не можеше да ги отвори, тряскаше с някоя друга мълния, за да покаже колко го е яд от всичко това.

Човекът се почувства едва ли не благословен, че точно в такова време си е вкъщи. Че не му се налага да излиза навън в този ад. Че същото се отнася и до близките му, които също си бяха у дома.

Почувства се като един малък Ной, който е успял да приюти поне най-любимите си хора, заедно с котката, кучето, папагала, аквариумите с рибките и хамстерите на внуците. И всичко това – в този изстрадан чрез заеми, ипотеки, нерви и изстискано здраве, маломерен апартамент. В този малък Ноев ковчег, чиито главница и лихви все още не беше успял да изплати, макар че вече се беше пенсионирал.

Навън дъждовните капки започнаха да тропат още по-силно, превръщайки се в зърна на градушка. Те тупваха косо в плитките локви на асфалта, а ледените им отломки се разлетяваха във всички посоки. Отиде си реколтата и тази година, клатеше глава човекът. Зеленчуците, плодовете, олиото – всичко щеше да поскъпне отново заради тези градушки.

Когато дъждът понамаля и градушката вече се беше изсипала, мъжът отвори широко прозореца, а небето му отвърна с недоволния мърморещ тътнеж на отдалечаващите се гръмотевици. Отвън го връхлетя следдъждовната свежест, като че току-що си беше взел бърз душ със студена вода. Усети аромат на цветя и мирис на мокър асфалт. Някъде високо в небето вятърът вече беше подгонил облаците и те си тръгваха като големи мътни платноходи, освобождавайки лъчите на провиращото се през тях слънце.

Свърши се с потопа! Човекът отвори вратата и излезе на терасата. Свежестта го обгърна вече отвсякъде и той се почувства като новороден. Протегна ръце встрани и нагоре, затвори очи и вдиша дълбоко от пресния въздух. Завладя го чувството, че отново е част от хармонията на природата. Почти материално усещаше невидимите нишки, които свързваха тялото и духа му с дърветата, с тревите, с облаците и вятъра, с високите планински върхове, които надничаха иззад огромните сиви и многоетажни блокове.

Почувства се като малка частица и от Божия промисъл. Не че вярваше кой знае колко в Господ, но не беше и атеист. Беше кръстен и ходеше на църква по Коледа и Великден.

Огледа се. Терасата беше мокра и обсипана с по-едри дори от орех зърна на градушката. Ако това те удари по главата, докато си навън, просто си оставаш на място, помисли си той. После се наведе, за да вземе едно от тях. Изведнъж десният му крак се хлъзна върху едно от тези топчета и той политна рязко, без да успее дори да извика.

Последното нещо, което запечатаха широко отворените му зеници, беше острият ръб на ръждясалия метален парапет на терасата, който с бясна скорост приближаваше към челото му.