Земеделието – в порочен кръг, а една методика може да счупи матрицата

Фермерите са лишени от справедливост, а селското стопанство е като болен човек, на когото МЗХ и ДФЗ непрекъснато поставят байбаси, сравни авторът на методиката Красимир Кумчев

Преди три години един фермер от Пловдив патентова своя методика за разпределяне на субсидиите. Красимир Кумчев – носител на награди за земеделската си дейност, консултант, собственик на овощни и зеленчукови градини, агроном, създател на ябълките, върху които слънцето рисува стихове и образи, бе вдъхновен от ефекта след прилагането й. Бе истински ентусиазиран. Знаеше, че ако методиката му се приложи, всеки земеделец ще получава толкова, колкото е заслужил с труда, знанията, опита и амбициите си.

Сетихме се за методиката на Кумчев покрай промените в обвързаните плащания, за които чакаме нотификация от Брюксел. През години се сещахме за формулата, когато в България се намножиха фермите с калифорнийски червеи. Когато по биологични стопанства в преход заехме челни позиции в Европа. Когато полетата се осеяха с тикви. Когато кандидат-фермери вкупом решиха да инвестират в орехови градини. Когато НАП заварди тържищата и започна масово да глобява земеделски производители без касови апарати. Когато аграрната статистика показа, че средните добиви от ябълкови насаждения са под 1 тон, от вишни  под 300 кг и т.н.

Евреите имат една сентенция: Сделката е добра, когато и двете страни са доволни. Доволни ли са фермерите от разпределянето на субсидиите? С малки изключения – не. Доволна ли е държавата от бюджетните приходи от земеделието? Съвсем не. Ако се беше приложила методиката на Красимир Кумчев, отговорите и на двата въпроса щяха да са положителни. А недоволните щяха да се сърдят единствено на себе си.

На какво се базира формулата в методиката на фермера? В нея са заложени добивите на земеделския производител, цената, която е получил при реализиране на продукцията и данъците, които е платил на държавата. Високи добиви – качествена продукция с по-добра цена – платени данъци. Когато трите величини растат, расте и субсидията, която е определена единица. Няма значение какво отглеждаш – ечемик или малини, кокошки-носачки или биволи. Ако не можеш да печелиш от дейността си, няма смисъл да се занимаваш с нея. Ако печелиш малко, трябва да станеш по-добър, в това, което правиш, за да си доволен.

През 2013 г. Кумчев бе изчислил най-теоретично и ориентировъчно, че приходите от земеделската дейност в бюджета ще се увеличат с 500 милиона лева. И щяха да растат, тъй като родното земеделие щеше да поеме към естествения си прогрес, основан на честното състезание и справедливото разпределение на европейските пари.

От години у нас се настани като кукувица в чуждо гнездо убеждението, че земеделецът трябва да се нагажда по посока на парите. Появи се и съответната категорията фермери, които печелят повече от другите, защото съветниците им откриват слабостите в земеделската политика и ги упътват къде е Клондайк-а в наредбите. Останалите вървят по нормативите и ако, за да получиш обвързани плащания, е необходимо да покажеш 1 521 килограма домати от декар и 302 кг сливи/декар, то съответният фермер декларира, че е произвел точно толкова и нито килограм повече. А, за да излъже държавата, намира фактури, че е продал стоката за 20 стотинки.

Земеделската политика направи хитрите производители още по-хитри, а трудолюбивите още по-недоволни.

А формулата на Красимир Кумчев трупа прах и никой не смее да се съсредоточи в нея и да види доколко е рационална и приложима. Тя не хапе, но пък сигурно е страшна за всички знайни и незнайни схеми, по които изтичат европейските пари.

Попитахме пловдивския фермер дали методиката му е все още актуална. И ето какво отговори той:

„Винаги ще бъде актуална. В момента аграрното министерство и ДФ „Земеделие“ са като спешен екип, който непрекъснато поставя байпаси на земеделието. То е като болен човек, а екипът работи на принципа „проба-грешка“. Лошото е, че времето си тече и въпреки че всяка година в селското стопанство се изливат по 2 милиарда лева, нито родната продукция се увеличава, нито хранително-вкусовата индустрия е задоволена откъм суровини. Производителите не са мотивирани да излязат на светло и държавата е вечният губещ. Така порочният кръг е затворен и земеделието се върти в него, без да успее да открие края му.“