На 24 октомври се ражда сладкодумният мъдрец Йордан Радичков

Снимка на Montana-dnes.com

Снимка на Montana-dnes.com

На 24 октомври 1929 г. се ражда сладкодумният разказвач и мъдрец Йордан Радичков, който като подхване една история, сякаш никога не може да я свърши, защото хем копае от изречение на изречение все по-надълбоко, хем я повдига все по-нависоко. А така никога не може да достигне нито до сърцето на дълбочината, нито до тавана на небесата.

Радичков се ражда в едно изчезнало вече село – Калиманица, в една област с несигурното и непрекъснато променящо се име, спряло се в сегашно време на Монтана, в годината на световната икономическа депресия – 1929. Едва ли някой от това селце със стотина души е подозирал, че от Калиманица ще се пръкне такъв магьосник на словото, на чието име днес има кръстени училища и площади, а има и статуи. Те са видими. Но има и невидими, защото всеки, който обича да чете и се е докосвал до словото на Радичков, го издига като паметник в собствената си алея на славата.

Още преди да стане на 20 години, Радичков вече е с публикувани разказ, импресии и очерци. Няма данни писателят, който два пъти е бил номиниран за Нобелова награда за литература, да е завършил висше образование. Не му е била нужна диплома, за да доказва таланта си, просто защото талантът е по-безценен и от сто дипломи.

Животът на Радичков е все в думите. Той написва два романа – „Всички и никой“ и „Прашка“, множество разкази, сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967), пиесите „Януари”(1974), „Лазарица”(1979) и „Опит за летене”(1979), „Суматоха”. Пиесите се играят в над десет държави по света. Произведенията му са превеждани на 37 езика и са издадени в 50 страни по земното кълбо. Творецът е носител на много награди – и у нас, и в чужбина, като в България в последните му години е получил най-високите отличия – орден „Стара планина“ I степен, наградата за литература на Софийския университет и държавната награда за култура „Паисий Хилендарски“. Носител е и на театралната награда „Аскеер“, която му е връчена през 1996 г.

Критиците определят творчеството му като магически реализъм. Дори и за читателите, които не боравят с литературоведските термини, е ясно, че написаното от Радичков е чиста магия. Авторът започва творбите си просто и непретенциозно, след което забърква една чудна смесица от особени думи, с които оцветява по свой начин живота, за да покаже дълбоките му процепи.

Една от най-често цитираните Радичкови мъдрости гласи: „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки“. Друга: „ За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си. Особено много дължа на съпругата си. Тя е и продължава да бъде най-добрият ми душеприказчик.“

Сред най-близките му приятели е бил покойният актьор Григор Вачков. Когато Вачков умира, три дни по-късно Йордан Радичков е покосен от инфаркт. Лекарите го спасяват, но след още няколко дни в болницата, една от медицинските сестри невнимателно подхвърля, че на същото легло, на което лежи писателят, наскоро е починал Вачков. И Радичков получава втори инфаркт.

Писателят умира на 21 януари 2004 г., на 74 години.

След смъртта му, в едно интервю, писателят Стефан Цанев отговаря на въпрос за връзката между интелектуалците и политиката, така:

„И Радичков, и Валери Петров направиха опит да направят нещо, но те бяха докарани до плач в Народното събрание. (Двамата са били депутати в Седмото Велико народно събрание 1990-1991 г. – б.р.) Двама безспорни класици в нашата литература бяха докарани до плач, но едва ли измежду тези четиристотин човека във Великото Народно събрание има поне четирима равни на тях. Тези хора бяха изтласкани настрани и никой не се опита да привлече на своя страна такива безспорни фигури. Това беше въпрос като че ли на прекалено високо и еуфорично самочувствие или пък политиците се страхуваха, че такива фигури биха могли да заемат местата им.“Това, което е печално, е общото състояние на народа. Преди време Йордан Радичков ми каза нещо много интересно – когато войникът тръгне в атака и покрай ухото му свирне куршум, той инстинктивно се навежда, въпреки че куршумът вече е отлетял. И на българския народ нещо му свирна покрай ухото, залегна и чака. В тази метафора на Радичков се съдържа трагичното положение на народа ни – всички сме залегнали и чакаме, а събитията отдавна преминаха.“

Leave a Comment


7 − три =