Българският фермер, този потомък на Ной

Автор: Надя Петрова

Българският земеделец винаги ще е различен от колегите си в Испания, Холандия, САЩ и други страни. Винаги, винаги …, поне още сто години. Той няма да приеме да бъде безлична част от една общност, така както са например испанските оранжерийни производители в провинцията Алмерия. Там има стотици хиляди оранжерии. Една до друга и горе-долу еднакви. Всеки испанец пристига рано сутрин в своята правоъгълна килийка, организира работата, труди се и печели. Прибира се в правоъгълната си къща, спи, събужда се и право при правоъгълната си килийка, която разпознава безпогрешно сред океана от найлони, прорязан от пътечки между тях.

Оранжериите на Алмерия

Оранжериите на Алмерия

Българският фермер, когато строи оранжерия или обор, ги прави така, като че ли строи  роден дом. Създава нещо солидно и все пак според възможностите си. Ако има повече пари, ще го направи като крепост. Неговите крави си имат имена. Неговата постройка е огледалото, в което се оглежда. Тя е той. Той, земеделецът, обича да прави нещата така, че да останат за поколенията. Ей, не останаха много хора на земята като българите! Ние сме наистина уникални, но не го знаем.

Българският земеделец иска да бъде различен според самия себе си. Нали колкото и милиарди хора да има на земята, сред тях никога и никъде един няма да си прилича напълно с друг! Защо тогава трябва да се дава власт на парите да уеднаквяват и да правят равни земеделците – всеки в неговата си килийка и с неговата си дажба, в името на това да печелят повече, когато са сдружени доброволно или са кооперирани като в САЩ? Българинът на тази въдица няма да се хване. Той държи да е различен, защото иска да види в краткия си живот докъде може да стигне. Сам, естествено, защото животът си е само негов.

тритикале за биогаз, Веско Вършилов

Но специално за българския фермер има и други, възпрепятстващи масовото сдружаване, причини.

Той има белези от лъжи и измами. Българското небе не е като другите. Бързо се променя и докато слънцето се усмихва отгоре, изведнъж облаците го захлупват, започват да трещят и да хвърлят гръмотевици. Не беше ли така, когато попаднахме в окото на инфлацията през 1996/1997 г., която ограби спестяванията? Тогава един дядо дойде в редакцията разплакан и каза: „Събирах пари за абитуриенския бал на внучката – за тоалет и за почерпка на гостите. Сега се връщам от банката. Изтеглих парите и видях, че ще ми стигнат само за джапанки. Какво е това“, попита кротко той.

Не беше ли така и при масовата приватизация: толкова лъжи накуп. Ставате съсобственици на предприятия, ще ви плащаме дивиденти, ще инвестираме – дивидентите ще растат. Боже, колко богати ще станете!

У нас си е пълно с подобни примери, заради които, когато българинът започна да прави нещо, го прави така, че да издържи под обсада месеци или години. Защото не вярва, че някой, хеле пък държавата, ще му се притече на помощ. Може би, защото иска като направи нещо солидно, да може да помогне и на други, като ги приюти.

Българският земеделец е пряк потомък на Ной – трябва да има повече неща, трябва да разполага с всичко, което би му свършило работа в даден момент, за да оцелее той и родът му. Когато превърне стопанството си в кораб, може да прекара в пустошта на безбрежния земен океан месеци наред, докато гълъбът не му донесе маслинената клонка. Затова в очакване на потопа и с надежда да му се размине, той непрекъснато доизвайва фермата си, за да я превърне в нещо цялостно. Тя може да е малка, но трябва да е самодостатъчна и направена по негов образ и подобие.

 

 

 

Leave a Comment


осем + = 14