Да си спомним за Халил Джубран: Там, където няма красота, няма нищо

На 10 април 1931 г. умира от туберкулоза ливанският поет, мъдрец суфист, художник Халил Джубран. Бил е на 48 г., когато напуска живота.

Въпреки че е роден в семейство на християни-маронити в Ливан, Джубран се увлича от мистиката на суфизма, който е бил течение на Исляма до 9 век.

Когато е на 12 години, майка му, заедно с всичките си деца, емигрира в Бостън, САЩ. Там Халил Джубран изучава изкуства, френски и арабски език.

През 1912 г. се преселва в Ню Йорк. В творчеството си комбинира елементи на източния и западния мистицизъм и става известен с афористичните си поетически творби като „Пророкът“ (1923) и „Исус, син човешки“ (1928). Писал е както на английски, така и на арабски език.

„Цялата земя е мое отечество и човешкото семейство е моят род, защото видях, че човек е слаб и е трудно да се дели, а земята е тясна и е нелепо да се разкъсва на царства и княжества”- пише той в „Гласът на поета”.

Цитати и притча на Халил Джубран:

• Колкото по-дълбоко дълбае скръбта в душата ви, толкова повече радост може да вмести тя.
• Макар вълната от думи вечно да се надига в нас, нашите дълбини са вечно безмълвни.
• Ненавистта е нещо мъртво. Кой от вас би искал да стане гробница?
• Обичайте се, но не превръщайте в окови любовта. Тя нека е морето между бреговете на сушите ви. — Пророкът
• Случва се измамата да донесе успех, но тя винаги приключва живота със самоубийство.
• Странно е, че всички ние браним кривото у нас по-ревностно отколкото правото…
• Ти пиеш вино, за да се напиеш, а аз го пия, за да прогоня пиянството от друго вино.
• Приятели мои, спътници мои, горко на народ, който е пълен с вярвания и празен откъм вяра.
  Горко на народ, който се облича с дреха, неизтъкана от него, яде хляб, непожънат от него, и пие вино, неизцедено от неговата собствена преса.
  Горко на народ, който приветства побойника като герои и смята блестящия завоевател за щедър.
  Горко на народ, който насън презира някоя страст, а наяве и робува.
  Горко на народ, който издига глас само когато крачи в погребална процесия, гордее се само с руините си и се съпротивява само когато вратът му е поставен между меча и дръвника.
  Горко на народ, чиито държавници са лисици, философите му са фокусници, а изкуството му е изкуство на кърпежа и подражанието.
  Горко на народ, който посреща своя нов водач с фанфари, а го изпраща с пищялки, само за да посрещне друг отново с фанфари.
  Горко на народ, чиито мъдреци са онемели с годините, а силните му мъже са още в люлката.
  Горко на народ, разделен на части, всяка от които си въобразява, че е народ.
• Веднъж Красотата и Грозотата се срещнаха на морския бряг. И си рекоха една на друга:— Хайде да се изкъпем в морето.
  И те се съблякоха и заплуваха сред вълните. А подир малко Грозотата излезе на брега, сложи си дрехата на Красотата и продължи по пътя си.
  А Красотата на свой ред излезе, ала не намери дрехата си; и понеже бе твърде свенлива, та да остане голо, сложи си дрехата на Грозотата.
  И Красотата продължи по пътя си.
  И оттогава насетне мъжете и жените бъркат едната с другата.
  Ала има такива, които са зърнали лицето на Красотата и я разпознават въпреки дрехата. И има други, които познават лицето на Грозотата и нейната дреха не я прикрива от очите им. — от „Странникът“

• — Учителю, говори ни за битието. Какво е да бъдеш?
  — Днес да бъдеш означава да бъдеш мъдър, но не безучастен към безразсъдния; да бъдеш силен, но не за да унищожаваш слабия; да играеш с малките деца не като баща, а по скоро като другар, който би искал да научи техните игри;
  Да бъдеш непринуден и простосърдечен с възрастните мъже и жени, да присядаш с тях в сянката на старите дъбове, въпреки че самият ти все още вървиш с Пролетта;
  Да знаеш, че светецът и грешникът са братя близнаци, чийто отец е нашият Всемилостив Цар, и че единият се е родил само миг преди другия и заради това ние го приемаме за Престолонаследника;
  Да следваш Красотата, дори когато тя те води към ръба на пропастта; и въпреки че тя е окрилена, а ти си безкрил, и въпреки че тя ще прекрачи ръба, ти я последвай, защото там, където няма Красота, няма нищо.

Юродивият

Веднъж в обширния град Шариа дойде от пустинята един юродив, който нямаше нищо освен дрехите на гърба си и една тояжка.

И докато обикаляше по улиците, той зяпаше със смайване и почит кулите и дворците, защото градът Шариа беше много красив. Често заговаряше минувачите, питайки ги едно или друго за града, но нито те разбираха неговия език, нито той – техния.

По пладне юродивият се оказа пред един голям ресторант. Той беше от красив жълт мрамор и хората влизаха и излизаха от него.

“Това трябва да е храм”, рече си юродивият и също влезе.

Но какво беше учудването му, когато се намери в голяма зала и видя тълпа от мъже и жени, седнали край множество маси. Те ядяха и пиеха и слушаха свирещи музиканти.

“Не – каза си юродивият, – това не е черковна служба. Туй ще да е пиршество, което някой принц дава на народа в чест на голям празник”.

В този момент човек, когото юродивият взе за слуга на принца, се доближи до него и го покани да седне. И когато юродивият седна, сервираха му печено месо и вино, а също и чудесни сладкиши.

Юродивият яде и пи, и когато се почувства сит, стана да си върви. На вратата го посрещна едър, хубаво облечен мъж.
“Навярно това е самият принц”, рече си юродивият, и като се поклони, благодари от все сърце на мъжа.

Но мъжът му рече на езика на града: “Господине, вие не сте платил обяда си”.

Юродивият нищо не разбра и отново му благодари от сърце.

Тогава мъжът усети, че нещо не е наред и огледа внимателно юродивия. Той видя, че това е чужденец, облечен в окъсани дрехи, който явно няма никакви пари. И като плесна с ръце, извика полиция.

Появиха се четирима полицаи. Те изслушаха едрия мъж и като разбраха, каква е работата, хванаха юродивия и го поведоха със себе си.

Юродивият пък забеляза, че те носят особени дрехи и се държат по особен начин, и ги гледаше с радост. “Туй – рече си той – ще да са велможите на царството”.

И те вървяха тъй по улиците, докато не стигнаха до сградата на съда.

И когато влязоха вътре, юродивият видя пред себе си величествен беловлас човек, седнал на висок стол и облечен с мантия, и реши, че това е царят. И се зарадва много.

Тогава полицаите съобщиха на съдията, какъвто всъщност бе беловласият човек, случая със юродивия, и съдията назначи двама юристи по делото – един прокурор и един адвокат.

И докато двамата излагаха пред съда своите становища, юродивият си мислеше, че чува поздрави и възхвали, и душата му се изпълни с почуда и благодарност към царя и принца за всичко, което те правят за него.

Накрая юродивият беше осъден да язди из града върху шугаво магаре с дъска, окачена на врата му, върху която да пише с големи букви престъплението му, съпровождан от глашатай и барабанчик. И присъдата беше веднага изпълнена.

И сега, докато юродивият яздеше магарето, съпровождан от виковете на глашатая и биенето на барабана, жителите на града заприиждаха, привлечени от шума, и, виждайки тази гледка, се заливаха от смях, крещяха и дюдюкаха, и децата тичаха след магарето. И душата на юродивия се изпълни с екстаз, и очите му светеха от радост, защото му се струваше, че дъската, окачена на врата му, е царска награда, и че тълпите ликуват и възхваляват името му.

В този момент той видя сред тълпата човек, който също беше дошъл от пустинята, и сърцето му подскочи от радост, и той извика високо към него:

“Приятелю! Приятелю! Къде сме ние? Какво е това райско място? Какъв е този гостоприемен народ, който приема един случаен минувач в царския дворец, чиито принцове го съпровождат, чиито царе го награждават със своя знак и го изпращат със слава и тържество?”

Но човекът, който също беше дошъл от пустинята, не отговори нищо. Той само се усмихна и поклати леко глава.

А лицето на юродивия сияеше и очите му светеха от възторг.