Петя Дубарова: Ако има достойни и чисти хора, то те са нещастници

На 25 април 1962 г. се роди Петя Дубарова – момичето от Бургас, което не порасна. Нейният различен, много цветен, емоционален и дълбок поглед към живота смая възрастните. Стихотворенията й се превърнаха в любими песни. 

Петя Дубарова                                 „Понякога съм бяла и добра“

Петя Дубарова живя 17 г. и се самоуби със сънотворни. И досега няма официален отговор на въпроса защо. Тя винаги е била много жизнерадостна, свидетелстват съучениците й от езиковата гимназия. 

В последните страници на дневника си Петя Дубарова е написала: „Най-парадоксалното у мен е, че страданието ми носи щастие. Има нещо велико в страданието, нещо извисяващо… Как си представям страданието – неонова светлина, две необикновено красиви очи, тъжно-спокойни, незагледани, някаква доброта, молба, признание в тях, от неона изглеждат черни, а може би са кафяви, сини – не! Тъжно съгласие, не примирение, а съгласие с вече изживяното! И две ръце, голи до лактите, които стискат висока чаша бира. Това е страдание. Аз съм виждала страданието. То е било съвсем близо до мен – на съседната маса. И как съм го пожелавала само!“

„Не искам да живея в заслепение… Всичко е така опорочено, някъде отвътре, от дълбокото на живота лъха гнило. Но искам да вярвам, че има и достойни хора, хора чисти и необикновени. Ако има, то те са нещастници.“