Три дни в каменния Рим и разбираш, че си струва да се върнеш

BASF

Три дни в Рим не са приказката, която може би си съчинил от всички любими романи и от история на света. В този мегаполис, в това сърце на света, в тази пазва на историята, диамант на християнството и храм на изкуството, разбираш, че животът е реклама, която непрекъснато те подвежда.

Кацаме рано сутрин на летище Чампиано при едноименното село, а автобусчето за гара Термини ни чака – 5,90 евро за 20-30 км.

Пиниите по пътя към Рим са нереално красиви

– като рисунка от първата страница на приказката, която нямаш търпение да прочетеш. Те са иглолистни дървета с широка корона, разперена като чадър, която хвърля зелена дантелена сянка. Нямаме такива у нас. Ето това е Рим, си казваш. Прелест! Само че в самият Рим паркове почти няма, дърветата са рядкост, градът е каменен, оранжев и опушен от колите.

Шофьорът се разминава на милиметри с останалите автомобили, но просто няма друг вариант – трафикът е жесток дори в 7:30 часа сутринта. Гарата в центъра на метрополитена е историческа забележителност, превърната в огромен търговски център и вход за метрото.

Първото впечатление, което не изчезва нито за миг през трите дни, е, че

градът се е превърнал в дом за стотици хиляди китайци.

Вероятно те са най-многолюдната част от пришълците. Впечатлението се затвърждава от магазините, в които влизаш в района на Термини – малки дюкянчета, пълни с бижутерийни боклучета и с храни, които се държат от любезни търговци от Китай. Не е изненада, че квартирата – стая под наем B & B (bed and breakfast), се държи от китайка. Поддържа се чисто, но изключително пестеливо. Например няма и една салфетка извън часа за закуска, да не говорим за кафе или захар. След закуската всичко изчезва, освен усмивката на желязната домакиня.

Протестът на учениците на 27 септември

Протестът на учениците на 27 септември

Точно в петък сутринта, 27 септември, всички ученици на Рим, ни посрещат при гарата. Събират се на протест против климатичните промени, откъдето продължават към Площада на Републиката. Очевидно са вдъхновени от младата шведка Грета Тумберг, която няколко протест на ученици, Римдни по-рано изнесе реч пред ООН, в която гневно попита премиери и президенти: „Как се осмелявате!“ Децата на Рим носят плакати, веят знамена, смеят се. Центърът на Рим е блокиран. Автомобили и автобуси стоят на място заради затворените от полицията булеварди. Хаосът е абсолютен, а туристите, закотвени в туристическите бусчета, са примирени, защото все пак някой трябва да спаси планетата. Кой, ако не младите? Те са като река от стотици хиляди души, която едва преплувахме за половин час.

Рим е дом на хиляди скулптури, някои от които са провесили крака от покривите на знакови сгради.

Статуя на Марк Аврелий пред площада на Капитолия

Статуя на Марк Аврелий пред площада на Капитолия

Египетските обелиски са като оси по площадите,

около които се въртят 24/7 туристи. Има поне десет църкви „Санта Мария“, но камбаните на „Санта Мария Маджоре“ бият най-силно още от 7 сутринта, когато кафетерията отсреща събира най-ранобудните римски работници и незаспиващите старци за чаша силно, ароматно кафе.

През нощта фонтанът Треви е още по-красив

През нощта фонтанът Треви е още по-красив

Многобройните фонтани на града мият въздуха, а фонтанът Треви направо измива прашинките от очите, за да видиш цялото вълшебство на изкуството да съчетаеш вода, скулптури от мрамор и мека светлина.

Фрагмент от тавана на "Санта Мария Маджоре"

Фрагмент от тавана на „Санта Мария Маджоре“

Туристите пъплят навсякъде, возят се в двуетажните туристически рейсчета, за да не пропуснат нещо от величието на древността. Пред Колизеума например трябва да чакаш два часа и половина, да платиш 23 евро вход, за да видиш гледка, която хиляди фотографи в света са показали от всевъзможни ъгли в електронната мрежа. Когато пипнеш стените на тази сграда на гладиаторски битки и смърт, не усещаш нищо – нито кръвта, нито раните, нито възторга от победите и драмите от смъртта. Нищо – това е реклама. Туристите снимат селфита, подиума, ложата на императора, пак селфита, защото те са най-важни – ето бях тук: Veni, vidi, vici! И после си тръгват без спомен, но със снимка за спомен и с натъртени крака, защото са се опитали да видят и разберат всичко от вехтата история.

Колизеумът

Ватиканът също привлича като магнит. О, тайните му, разказани от Дан Браун и други, сега ще ги усетя! О, Микеланджело и боята по лицето му, докато е рисувал тавана на Сикстинската капела, сега ще я попия! Не, скъпи, това е реклама! Ървинг Стоун, авторът на „Страдание и възторг“ – биографичният роман за живота на Микеланджело Буонароти, е имал едно ценно умение – да разказва. В един момент от живота си се е фокусирал върху флорентинския гений и е съчинил приказка за живота му, защото това е можел да прави най-добре, за да подсигури издръжката на живота си. Направил го е брилянтно. Чела съм книгата три пъти поне, да не кажа десет пъти. И цял живот съм мечтала да видя тавана на Сътворението. И Пиета, която е видял скрита в мрамора и с длетото я извадил от него. Но когато попаднах във Ватикана, се усетих в капан. Исках да разгледам тази най-малка държава, охранявана от швейцарци, но достъпът на туристите се свеждаше единствено до Ватиканските музеи, събрани в една единствена сграда без свободен изход към уличките на папската държава. Без шанс случайно да срещнеш кардинал, монаси или пък Светия отец. На входа към Ватиканските музеи имаше една основна табела, насочена към множеството почитатели на Стоун – „Cappella Sistina“. И всички поехме

натам, към тавана на Микеланджело.
Ватикански музеи

Обаче преди това хитрите мениджъри на Ватиканските музеи бяха подредили всички изложби преди капелата при еднопосочно движение. Сикстинската капела бе краят на пътя, върхът на върха, който е все някъде напред. Туристите като разнолико стадо, водено от стрелката „Cappella Sistina“, все вървяха от зала в зала, от музей в музей, в очакване на Микеланджело. Промъкваха се през тесни стълби без прозорци, през зали с богове, с девици, с атлети и ангели. Между египетски саркофази. През килими и под позлатени рисувани тавани. Между изографисани с воински битки и с мъченици стени. Трябваше да минат през покои на папи, през скулптури, които в Китай сигурно вече произвеждат на конвейер. А най-сетне, след като преминеш през Станците на Рафаело и достигнеш Сикстинската капела, те очакват въоръжени охранители, които стриктно предупреждават, че

фотоапаратът трябва да е „оff“.

Стълпотворението в залата е толкова задушаващо, че дори любимата ми Делфийска пророчица изглеждаше като копирана на тавана снимка с недостатъка, че е твърде далече, за да усетиш живия й поглед. И тогава съзнателно започваш да търсиш изхода от всички лакти и крака в тази капела, останала без въздух.

Стрелката EXIT отново те води през подземия, качва те по стълби, сваля те в салони за търговия с броеници, кръстчета, гривни, рамкирани снимки на стенописи и барелефи, албуми, икони. А изходът все е някъде напред и напред. Докато накрая щастливо си поемеш дъх, изкопчил от примката на музеите.

Само терасата при Ватиканските музеи дава бегла представа за папската държава отвътре

Само терасата при Ватиканските музеи дава бегла представа за папската държава отвътре

Рим е и в множеството пицарии и ristorante, в които каквото и да си поръчаш, не може да излезе по-евтино от 25 евро. Въпреки че в сметката има сума за servizio (обикновено над 10%), сервитьорите стриктно си чакат бакшиша и не мърдат от масата, докато не получат поне 2 евро отгоре.

Но пък иначе сервитьорите са галантни и всеотдайни. Привличат клиенти от улицата, раздават визитки на заведението, правят комплименти, готови са да пеят и да се шегуват, направо се раздават. Всеки посетител се усеща специален и развързва кесията, когато дойде ред за сметката.

Рим също така е забележително мръсен град.

В деня, в който пристигнахме на гара Термини, на широкия, застлан с плочки тротоар пред гара Термини, лежеше току-що умрял плъх, изпружил крака в средата на плочките. Рано сутрин около буклукчийските кофи се виждат купчини смет от предишния луд ден и будна нощ, купчини пластмасови чинии от пици и паста, шишета, салфетки. В подлезите и входовете на метрото мирише на тоалетна, фасовете и касовите бележки са навсякъде. Някакви обречени растения зеленеят под шахтите и когато успеят да надникнат между решетките милиони крака ги мачкат и продължават.

Осакатени от живота просяци чакат милостиня на всеки ъгъл. Спят пред входовете на магазини и жилища, показват изсъхналите си крака и ръце, с които се издържат. И туристите дават, защото и милосърдието е начин да ти стане леко.

Рим е велик и защото веднъж във влакчето на метрото видях една мулатка с дете на 1-2 годинки. Беше излязла от някоя картина – шоколадова, с топли кафяви очи и цъфнала усмивка, пълничка и с младенеца в ръце. Хората се надпреварваха да й отстъпят място. Тя седна с радостни тръпчинки по бузите, плачещото й отроче утихна, засмукало палеца си. Знаеше, че е харесвана и се радваше на мига като принцеса, която приема поклоните на поданиците си. Това беше истинският Рим! Девата с младенеца!

И нещо за футбола.

Лацио срещу Дженуа на стадион Олимпико.
На "Олимпико"

На „Олимпико“ футболистите загряват

О, Боже! Хиляди фенове на Лацио пристигнаха с екипи на отбора и със знамена. Специално спонсонсорирани автобуси доведоха безплатно почитатели на Лацио до стадиона. Поне три специално композирани песни имаше за любимия отбор, а феновете ги припяваха мощно и с жестове, които казваха: „Ще умрем за вас!“ Когато някой от отбора бележеше гол, всички ставаха на крака и три пъти повтаряха името му, сякаш искаха да го издялат върху камък. Ето тази преданост беше искрено живо изкуство! И Лацио би с 4 на 0. Беше слънчево и на излизане децата неудържимо ритаха малки топки като малки игриви лъвчета.

Същия ден сутринта към 7 часа се спрях в една кафетерия и си взех еспресо – два пръста от дъното на малката чаша. Опитах го и усетих, че е прекрасно. Отпих пак, беше наситено и ароматно. Огледах заспалите прозорци, които гледаха към вътрешния двор и зад които хората още сънуваха. И тогава едно бебе взе да радостно да бъбри и извисява гласче, имитирайки емоционалната италианска реч. При третата и последна глътка, разбрах, че Рим си е струвал и последния пропилян цент.

И ето че настъпи денят за връщане у нас. От летището в Чампино

българският Терминал 2 изглеждаше изключително чист и подреден.

Станцията на метрото ухаеше свежо, въздухът беше прозрачен и неопетнен. При автогарата София бе зелена, изметена, измита и гостоприемна, най-малкото за това, че говореше разбираемо. Без хаос, без илюзии, без реклами, създадени от велики романисти, велики художници и архитекти. С абсолютно трезва преценка си дадох сметка, че Рим става за живеене за три дни, а България за цял живот. Защото в скромността си, постоянното подценяване и вечното критикуване не е наясно, колко е приветлива и спокойна. Защото е в ъгъла на световната история, пощадена от славата на могъщите. Тя е като красива забулена жена, за която не се водят войни, тъй като светът си няма и представа, колко е чаровна. На една витрина на закусвалня в Пловдив видях пици и се загледах. Средната струваше 1,60 лв. – по-малко от бакшиша на римския сервитьор. „Да бяхте сложили банички“, си помислих и тогава разбрах, че съм си у дома, където всеки все е недоволен от нещо.

Leave a Comment