140 г. от раждането на смеещия се бунтар и ужаса на властта Трифон Кунев

Животът му е минал между килиите и Народното събрание. Заради фейлетоните „Ситни-дребни като камилчета“ лежи два пъти в затвора след 1944 г.

Преди 140 г. години на 20 февруари се ражда бунтарят по душа Трифон Кунев. Животът му преминава между затворническите килии и Народното събрание, между лиричната поезия и сатирата, които пише. Като млад е бил на фронта, като възрастен – на Рила с дъновистите. Бил е едър, красив мъж, с невероятно чувство за хумор.

Кунев е роден в село Ъглен, Луковитско в семейството на Куньо Бояджиев. В семейството Трифон има още пет момчета и едно момиче. Бащата е заможен селянин и поради природната му интелигентност са го избирали три пъти за народен представител от Народнолибералната партия на Стефан Стамболов. Изучил е и петимата си синове, а професиите им са лекар, инженер, офицер, агроном, юрист. Единият от синовете, Атанас Бояджиев, е бил министър на просвещението през 1933- 1934 г.

Трифон Кунев 4 години учителства в родното село, а после заминава за София, където учи право. Още като студент през 1905 г. излиза първата му сбирка стихове със заглавие „Песни“.

Сътрудничи в прочутия навремето вестник „Българан“ и заедно със Симеон Радев е съредактор на в-к „Воля“, редактира или публикува в безброй други издания. По това време, от 1905 до 1926 г., разкрива разностранния капацитет на своя талант и създава още две стихосбирки, коренно отличаващи се от първата. Това са „Хризантеми“ (1907) и „Зарници“.

От 1908 става един от водещите редактори на партийните вестници „Българска независимост“ и „Воля“. От страниците на тези издания води остра словесна битка с политическите опоненти на своята партия – народняците на К. Стоилов и демократите на Ал. Малинов. Опасният публицист се подписва с името Ланчелото.  Малко по-късно, през 1910 г., издава част от тях в отделна книга – прочутото“Конско евангелие на народняците“, илюстрирано подобаващо от карикатуриста Александър Божинов.

Кунев участва в Балканските войни като командир

на 12-та Лозенградска дружина от Македоно-одринското опълчение.

След края на войните той напуска стамболовистката партия и влиза в БЗНС (1919 г.), който току-що поема властта в разнебитената от военни катастрофи държава. Работи като редактор на земеделските издания „Земеделско знаме“, „Победа“, „Пладне“, „Кооперативна просвета“, а със Стамболийски са приятели.

След деветоюнския преврат през 1923 г. и последвалите политически изстъпления,Трифон Кунев се озовава в килиите на Пети полицейски участък заедно с голям брой леви интелектуалци и сдружени земеделци. Този арест може би му спасява живота, като се има предвид близостта му с убития премиер Ал. Стамболийски. Но оттук нататък става редовен посетител на полицейските участъци и затвори. По този повод Хр. Бръзицов казва през 1930 г.:

„Изглеждаше така, че или е лежал в затвора или ще лежи тепърва.

Такива широкополи и широкобрадести хора биват комити с пушки или с перо. Никой български писател не е лежал

толкова пъти в затвора и никой не е минавал толкова често за комита по перо.“ (цитирана е публикация на Цвета Трифонова – б.р.)

Следващият му арест е на 16 април 1925 год., веднага след кървавия атентат в храма „Света Неделя“. За своя престой в килиите на Обществената безопасност писателят разказва в статията си „Посраменото насилие“.

От 1931 до 1934 г. Трифон Кунев е народен представител на БЗНС в ХХIII Народно събрание. Поради тази причина и превратът от 19 май 1934 г. не го отминава безследно. Донос става повод за обиск в семейната къща на ул.“Раковски“ 91, където е открит пистолет „Щаер“. Веднага след това Кунев отново е арестуван и отново попада в Дирекция на полицията.

След забраната на политическите партии през 1934 г. той става ктитор е на старинната ротонда „Св Георги“ и продължава журналистическата си дейност. Съвременниците му помнят

едрата фигура с широкопола шапка и библейска брада

из софийските улици и кафенета, където е желан събеседник поради своето остроумие, човеколюбие и щедрост, но най-вече заради политическата си всеотдайност.

Точно Трифон Кунев повежда каузата за спасяване на българските евреи по време на Втората световна война. Именно той отправя „Молба-подканване“ до председателя на Съюза на българските писатели Стилиян Чилингиров, с която призовава ръководството да вземе инициатива за защита на евреите.

На 9.IХ.1944 г. 64-годишният писател енергично се включва в политическата дейност като член на Постоянното Присъствие на БЗНС и редактор на новия вестник „Народно земеделско знаме“.  На 30.IХ.44 г.е избран за Председател на СБП, а през ноември с.г. и за директор на Народния театър. Нагърбва се едновременно с няколко важни и отговорни поста в това смутно и тревожно време, защото е най-популярната и крупна културна фигура сред земеделците.

По-късно негови приятели, а и всякакви наблюдатели се чудят как опитни политици като Гр. Чешмеджиев, Г. М. Димитров, Кр. Пастухов, К. Лулчев се наемат да сътрудничат на комунистическата партия в Отечествения фронт. Трифон Кунев е сред тях. Измисленото от Г. Димитров ОФ е коварна маневра за заблуда на световното обществено мнение, удобна фасада за завземане на властта, но то не е било възможно без съгласието на Г. М. Димитров, Никола Петков и другарите им от БЗНС, както признава самият Кимон Георгиев. По това време като председател на писателския съюз Кунев изключва неудобни за комунистическата власт писатели. Този жест е напълно несъвместим с биографията му, но е факт.

Още през май 1945 г. писателят напуска председателския пост и редакцията на „Литературния фронт“.

Трифон Кунев не се подчинява на ултиматумите на ОФ, не уволнява артисти по политически причини, напротив. Затова и директорството му продължава твърде кратко – само един сезон. Бъдещите асове на соцреалистическата драматургия Крум Кюлявков, Г. Караславов, Боян Дановски и невзрачният актьор Петър Димитров са инициатори за уволнението на Кунев от директорския пост през пролетта на 1945 г.

Друга необяснима постъпка на Трифон Кунев е статия му във в-к „Отечествен фронт“ със заглавие „Тежки дни на разплата“. Статията му завършва с афористичното двустишие на една кръчмарска пословица: „Пили та пели, / плащали–плакали“.

Междувременно Трифон Кунев подхваща поредицата опозиционни фейлетони, които излизат под рубриката

„Ситни-дребни като камилчета“

в „Народно земеделско знаме“.

Без да бъдат пряко назовани, героите в поредицата се разпознават сами и силно засегнати, излизат на арената, готови за саморазправа с автора. Историята с Алеко и неговия герой, портретувана от класика на карикатурата Илия Бешков, се повтаря във всичките й аспекти – литературни, политико-социални, личностни и събитийни. Заради „камилчетата“ Кунев често е привикван от прокуратурата.

От страниците на своята колона писателят категорично изрича суровата истина за черните дни на терора: „Една варварска революционна ярост залива изстрадала България. Режимът на кръволока Александър Цанков започна да бледнее пред това, което става в името на „свободата и демокрацията.“ В друг фейлетон той пише: „Имало е по-тежки времена, но по-подли никога!“

След 1944 г. Трифон Кунев на два пъти попада в затвора като политически арестант, но „не си взима поука“. През 1947 г. е осъден на 5 години затвор. На 2 февруари 1954 г. умира на 73-годишна възраст.