Дъждовното лято на 2013

Деян Енев

Деян Енев, портал Култура

Ще започна този текст с описанието на един човек. Минах край него преди няколко дни на Руски паметник. Човекът беше застанал близо до тролейбусната спирка, беше се прислонил до тръбите на скелето, опасващо близката сграда. Минах край него и той изведнъж вдигна пръста си и нещо каза.

Както вдига пръста си учителят в клас, когато иска да каже нещо важно.

Отминах.

Но нещо вече не ми даваше мира.

Какво искаше да ми каже този човек? Бях зърнал вехтите му дрехи, землистия цвят на лицето му, несретата му.

Какво искаше да ми каже този човек?

Защо не спрях и не го попитах?

Ами ако този човек беше ангел?

Полският поет Ян Твардовски пише: „Бог е невидим и пази своята тайна. Той действа чрез невидимите си сътрудници – ангелите и чрез видимите – хората. Понякога човекът може дори да не знае, че му се случва да бъде ангел. Аз самият съм срещал такива хора, чрез които Бог ми е предал нещо, и в тези моменти те за мен са били ангели.”

Насред протестите се случи нещо знаменателно. Един художник изографиса лика на дядо Добри върху калкана на един блок в квартал „Хаджи Димитър”.

Ако приемем, че дядо Добри ни е изпратен свише, а няма как да е другояче, защото такова равноангелско житие не се дава на всеки, тогава този жест на художника, този знак трябва да ни изпълни с упование.

Нищо не е изгубено. Ето това е главният извод в третата седмица на протестите. И затова те трябва да продължат. Защото българите намериха сили да извадят най-хубавата енергия от себе си.

Защото тези протести се опитват да издърпат малко от малко България от Бойко Борисов, от Цветан Цветанов, от Искра Фидосова, от Мая Манолова, от Янаки Стоилов, от Младен Червеняков, от Димитър Дъбов, от Сергей Станишев, от Волен Сидеров, от Ахмед Доган и Лютви Местан – до дядо Добри.

Тези протести са и заради всички онези, които не протестират – защото ги болят краката, защото са стари, защото са болни, защото са сами.

Заради всички онези, които си мислят, че политическият живот у нас се гради върху оста – леви – десни. Че ГЕРБ са десните, и щом не искаме да ни управляват наследниците на бившата комунистическа партия, трябва да ни управлява отново правителство на ГЕРБ.

Нищо подобно.

Политиците обичат да живеем в техния собствен сос.

Когато целият ни живот се превръща в политика.

Това е най-глупавият начин на живот.

Райко Байчев, момчето, което написа може би най-хубавия текст за протестите, „Хватката на Старшата”, в интервю за Sofia Live, казва:

„Вече не ми звучат толкова анархистично твърденията, че идва краят на партиите.
Недоверието е толкова масово и глобално, че не бих се учудил, ако се появи изцяло нова система. Все по-разпознаваема стана ужасяващата лъжовност на политиката такава, каквато я познаваме. Понеже хората с власт манипулират по начин, който е безвъзвратно остарял и няма как да се вържеш. Обидно е, че по толкова елементарен начин се опитват да те метнат.

Аз изобщо не искам да говоря за политика. Искам да си говорим за литература, театър, книги, китари и Иракли. Но би било невъзпитано – точно в този момент.”

Имаше един филм навремето, „Студеното лято на 1953 г.” На режисьора Александър Прошкин. Лятото след смъртта на Сталин. Когато Берия пуска криминалните на свобода. Заглавието на текста си взех оттам.

Дълго ще помним това дъждовно лято на 2013 г. След което нищо няма да е същото.

Не вярвате ли? Питайте дядо Добри.

А аз все пак се върнах при онзи човек, с който започнах текста си. Пак минах край него и когато той пак така вдигна пръста си и нещо издума, този път спрях и го попитах какво казва:

– Едно левче – каза човекът.

Не беше ангел. Беше повече от ангел. Беше обикновен несретник.

Протестите са и заради него.

Нека пак да завършим по традиция с едно стихотворение. Едно стихотворение на споменатия вече Ян Твардовски:

Вярвам

Вярвам в Бога

от обич към 15 милиона прокажени,

към силните като кон дето мъкнат товари

от сутрин до вечер,

към 30 милиона умопобъркани,

към лелите чиито коси са избелели от дълга доброта,

към взиращите се в кривдата тъй упорито,

че да не виждат смисъла,

към премълчаните – спящи с тръбата на

архангела под възглавницата,

към момиченцето дето му хлопа дъската,

към измислящите капки за сърце,

към избитите от белия християнин,

към чакащия изповедник с уши на две страни,

към очите на шизофреника,

към радващите се че постоянно получават и

постоянно трябва да раздават

защото ако не вярвах,

те биха пропаднали в нищото.

Leave a Comment


− две = 7