155 г. от раждането на Пенчо Славейков

„О, има тих вълшебен край

и никой го не знай,

къде е той —

вълшебен край на отдих и покой…“

Днес, 27 април, отбелязваме 155 години от рождението на номинирания за литературен Нобел български поет Пенчо Славейков. Той доживява 46 години и умира в Италия. Утехата е, че до него е била любимата му Мара Белчева.

Най-малкият син на Петко Славейков, който също е известен като поет, но още и като публицист, председател на Народното събрание и министър в няколко правителства, Пенчо, е с неспокоен дух. Като ученик е водач на бунтове в Пловдивската реална гимназия. Лошото си здраве дължи на река Марица, върху чиито заледени води е заспал. После три месеца се е мятал между живота и смъртта. Оздравял благодарение на книгите, които неспирно четял в леглото. Така още преди да навърши 18 години, Пенчо Славейков бил със затруднен говор и трудности във вървежа – проблеми, които е влачил през целия си живот.

Като млад поет, Славейков създава обществено-критични произведения към политическото управление на страната. Пише и интимна лирика, която издава под заглавието „Момини сълзи“. Малко по-късно усеща колко са незрели стиховете му, изкупува непродадените книги и ги изгаря.

В началото на 90-те години на 19 век младият поет се включва в политическия кръг „Мисъл“, наречен на списанието, което издава. Като студент в Лайпциг, Славейков продължава да пише за изданието. В Германия той попива творбите на Гьоте и Хайне, запознава се с теориите на  датския философ Сьорен Киркегор. Чете трудовете на Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше и други.

Когато се завръща, става член на Българското книжовно дружество – днес БАН. Работи като учител, после е назначен за директор на Народната библиотека и на Народния театър. През 1911 г. Славейков е уволнен от библиотеката заради критичната му мисъл, която често е насочена и срещу Иван Вазов. Оттам нататък той напуска страната, за да не се върне жив в нея до края на живота си. Умира близо до езерото Лаго ди Комо на 10 юни 1912 г. Девет години по-късно тленните му останки са пренесени у нас.

Неразделни

Стройна се Калина вие над брегът усамотени,

кичест Явор клони сплита в нейни вейчици зелени.

 

Уморен, под тях на сянка аз отбих се да почина,

и така ми тайната си повери сама Калина –

 

с шепота на плахи листи, шепот сладък и тъжовен:

„Някога си бях девойка аз на тоя свят лъжовен.

 

Грееше ме драголюбно ясно слънце от небето,

ах, но друго слънце мене вече грееше в сърцето!

 

И не грееше туй слънце от високо, от далеко –

грееше ме, гледаше ме от съседски двор напреко.

 

Гледаше ме сутрин, вечер Иво там от бели двори

и тъжовна аз го слушах, той да пее и говори:

 

„Първо либе, първа севдо, не копней, недей се вайка,

че каил за нас не стават моя татко, твойта майка.

 

Верни думи, верна обич, има ли за тях развала?

За сърцата що се любят и смъртта не е раздяла.“

 

Думите му бяха сладки – бяха мъките горчиви –

писано било та ние да се не сбереме живи…

 

Привечер веднъж се връщах с бели менци от чешмата

и навалица заварих да се трупа от махлата,

 

тъкмо пред високи порти, там на Ивовите двори, –

„Клетника – дочух между им да се шушне и говори: –

 

право се убол в сърцето – ножчето му още тамо!“

Аз изтръпнах и изпуснах бели медници от рамо.

 

През навалицата виком полетях и се промъкнах,

видях Ива, видях кърви… и не сетих как измъкнах

 

остро ножче из сърце му и в сърцето си забих го,

върху Ива мъртва паднах и в прегръдки си обвих го…

 

Нек’ сега ни се нарадват, мене майка, нему татко:

мъртви ние пак се любим и смъртта за нас е сладка!

 

Не в черковний двор зариха на любовта двете жъртви –

тамо ровят само тия, дето истински са мъртви –

 

а погребаха ни тука, на брегът край таз долина…

Той израстна кичест Явор, а до него аз Калина; –