Любомир Левчев: Сърцето ми е с протестиращите

Разделно е времето, но ние сме неразделими. Ако ни разделят, край. Това е едно от нещата, които бих споделил с всеки – Внимавайте, България е в опасност! Българският народ е в опасност. Ние всички сме разделени, противопоставяни, обгърнати в недоверие, в подозрение. Има и още нещо, което може би сте забелязали още в началото на този век. XXI век идва без утопии.

Има една фраза – „Разделяй и владей”. Иска да ни раздели този, който иска да владее. Останалото е нашата наивност.

Струва ми се, че нищо не се е променило в историята. Разделят, за да владеят. Не само нашите политици, всички политици го правят.

Не мога да отговоря на този въпрос, защото е много остър. Преди 20 години заявих публично, че се отказвам от политиката, от практическата политика. Под „практическа политика” разбирам тази, която е средство за някакви цели. С политика не мога да не се занимавам, защото всеки се занимава с нея. Това е забелязано отдавна. Един руски поет – Есенин, казваше, че като слуша птичетата да чуруликат в храстите, разбира, че и те говорят за политика. Политиката това сме ние, събрани заедно. Практическата политика обаче е тази, която преследва цели.

Опасна е навсякъде, но е и задължителна. В политиката има доста суета.

Големите заблуди бяха, че вървим към светло бъдеще и сияйни върхове. Вярата не се нуждаеше от абстракции, тя не беше и вяра в едно сърце, което се оказа, че е кесия за пари. Имаше хора идеалисти, сигурно и сега ги има.

Хубаво беше, когато бях юноша – почти дете и почти възрастен. Тогава е най-хубаво.

Живял съм в Царство България, в социалистическа България, а сега къде живеем?

Би трябвало и вярвам, че живеем в началото на едно демократично общество.

Никой не е казал, че „демокрация” е хубаво нещо.

Че няма по-хубаво от него. Не цитирам себе си, други са го казали. Демокрацията особено в този вид на първоначален капитализъм е връщане при нас към капитализма. Ние имаме интересна история на първоначално натрупване на капитали в края на XIX и началото на XX век. В началото на XX век в София имаме електрически трамвай, в Санкт Петербург само в двореца има електричество. Тогава нашата страна излиза от робство и прави една България, на която лева се нарича балкански долар. Как го направиха тези наши възрожденци?

С дух, с обич, правеха го с отговорност пред историята.

Свобода на словото е единственото нещо, което го има сега у нас. Преди го нямаше. Искам да кажа, че никога не съм се отказвал от някоя моя дума, винаги съм носел отговорност за думите си. Това е моята свобода – да бъда това, което съм. Много е важно да го кажа, защото, когато започнаха събитията, които бушуват днес, уплашиха политиката.

Моят син е много добро момче, но никога не сме споделяли едни и същи политически възгледи. Дори винаги съм се чудел защо е така.

Не. Питайте го него.

И аз не знаех какво мисли той, преди да го чуя по вашето предаване, че бушува.

Разбира се, че е хубаво. Не знам дали винаги е красиво, но е хубаво. Една журналистка дойде през зимата при мен и ме попита какво мисля за протестите.

Помолих я, ако има възможност да предаде на протестиращите, че сърцето ми е с тях.

Не съм си го взел.

Хората са различни.

В практическата политика е важно моралът да не е само думи, защото на думи ние имаме най-моралното общество. Важно е да го има на практика, но го няма. На практика ние имаме свобода на словото. Аз съм възхитен от това.

Има степени на свободата на словото. Има свобода, която е опасна. Най-опасна обаче е тази несвобода на словото, която човек сам си измисля, за да се предпазва.

Тези протести имат един основен недостатък – нямат вождове и идеи.

Вие ме питате дали днешните управляващи в България са добри и достойни. Не ме е страх да го кажа, толкова достойни политици са ме разочаровали и толкова непознати хора са ме очаровали, че съм се научил да не казвам предварително нищо.

За себе си мога да кажа, че съм в последно действие и може би епилог. Мога да кажа и че Вие живеете в увертюрата на пиесата. Редно е да виждаме различни неща, но не е редно да се мразим. Нашият народ се нуждае от малко спокойствие.

Няма кой да ни го даде, трябва ние да си го вземем сами. Вярвам, че тези неспокойни потоци, които виждаме по улиците на София, водят до спокойствие, защото иначе следва краят на България. Аз не съм песимист. Аз съм контролен скептик.

От„Звездите са мои” стигаме до „Тъжна светлина”*

Вие го открихте. Сега си казвам, че не трябваше да слагам думата „тъжна”, но тя е вярна, аз съм тъжен човек. Старая се да бъда весел, да разказвам глупави смешки, но в очите ми има малко тъга за България.

На колкото е нужно.

Много повече хора пишат поезия днес.

Остава най-хубавото.

Да, харесва ми, и то много. Най-вече ми харесва това, че ги има. Харесва ми, че са по-свободни, а това е отговорност.

Свободата е това, което виждаш като мечта, но го нямаш. Изключително важна е свободата на духа. Тя е чувство.

Защото те са ме спасили, те са ми дали всичко. Аз съм от средната класа. Баща ми беше лекар, майка ми – учителка по музика. Имахме роял вкъщи. Сестра ми свиреше на него, но когато аз пораснах достатъчно, за да свиря на него, го продадохме, защото нямахме какво да ядем вече. Когато станах “червен боклук“, не съм станал по класови принципи, а по идейни чувства. Много справедливост има в идеята за социална държава.

Ако човек чете Маркс, ще види, че той пише много хубави неща за капитализма.

Не се обиждам. А за БСП – ще поживеем, ще видим. Но на там вървят нещата. Моите възгледи са по-различни. Според мен БСП е най-дясната партия, а това е печалното. Профсъюзите с тях ли са, интелектуалците с тях ли са? Не. А навсякъде по-света е точно обратното. Боклукът е с партията. Там съм и аз. Аз нямам право, аз съм привързан като робите.

Да, това ми е свободата. Свободата ми е да кажа, че понякога се срамувам от тази партия. Тя не е лява, не е социалистическа, тя е плутократична партия.

Има.

––––––––––––––––-

* Първата книга на Любомир Левче е „Звездите са мои“ и е издадена през 1957г., „Тъжна светлина” е последната, издадена през 2012 г.