20 октомври: Димитър Талев умира на 68, едва успял да довърши „Гласовете ви чувам“

Народната власт вкарва талантливия писател в затвора, после го прави миньор, заточва го в Луковит и в последните му години го реабилитира

На днешния ден, 20 октомври, през 1966 г. умира един от най-обичаните български писатели – Димитър Талев. Авторът на тетралогията „Железният светилник“, „Преспанските камбани“, „Илинден“ и „Гласовете ви чувам“ умира на 68 години и е истинско чудо, че е доживял тази възраст. При това в същата година той е избран за народен представител, доколкото може да става въпрос за избори в онези години. Животът на великия българин от Прилеп е пълен с тежки изпитания, срещу които той изправя своето: „Не се даваме!“

Щастливите години

Талев е роден на 1 септември 1898 г. в семейство на ковач и още когато е на 9 г. остава без баща. Годините, в които е трябвало да се образова, минават под знака на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война и той учи в различни градове. Отначало се увлича по медицината и философията, но бързо разбира, че тези пътеки не са за него. През 1925 г. завършва българска филология в Софийския университет. Преподавателите му – известни наши интелектуалци, го открояват сред масата студенти и му предлагат научна работа в университета. Но той отклонява предложението. И започва да работи във вестници – „Македония“, „Зора“ и други. В същото време издава разкази, събрани в книгата „Сълзите на мама“, издава романа „Усилни години“, който е за „Илинденско-Преображенското въстание, пише уводни статии, пътеписи, очерци. В света на българската литература и нейните граждани, Талев е изключително уважаван и ценен. Самият той се прекланя пред Иван Вазов и особено обича творчеството на Йордан Йовков.

Мракът след девети септември 1944 г.

Девети септември 1944 г. слага край на съзидателното му творчество и го изпраща за дълги години в ада. Още през октомври Талев е арестуван като националист, тъй като новата власт прилага политиката за непризнамане на Македония като част от България. Писателят остава жив по чудо. Много интелектуалци в онези години са убити или безследно изчезнали. Талев обаче още не е написал най-хубавите си книги, те го чакат. Само така можем да си обясним защо съдбата е била благосклонна към него и го оставя жив. До края на март 1945 г. той е в Софийския централен затвор. После е изпратен в мините Бобовдол. След това в рудник Куциян в Перник. Здравето му е окаяно състояние. В мините оцелява само защото приятелите в обкръжението му под земята се грижат за него. А ето какво е разказал Талев за освобождаването си от мините пред друг българин от Македония – Христо Огнянов:

„Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх“

„…Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“

Заточение, творчество, милост

След 1948 година Талев и семейството му са изселени в Луковит. Той – болен и физически слаб, не може да работи, за да прехранва близките си. Но за сметка на това може да пише. И по цял ден той прави точно това – дописва, написва и обработва част от тетралогията.

Христо Огнянов, емигрант след 9 септември, творец и почитател на Димче (както са наричали македонците Талев) разказва в спомени за него потресаващи факти. „Железният светилник“ е бил готов за публикуване още през 1946 г. (писателят го е нахвърлил още през 1942 г.). Книгата обаче остава в чекмеджето на Пантелей Зарев до 1952 година. В страшните времена, в които животът дори и на най-талантливите не струвал пет пари, никой не смеел да издаде книгата.

През 1952 г. настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. От Талев се иска да напише самокритика и да я публикува. Той пробва, като описва своите идеали, вяра и път. Но тогавашния главен редактор на „Работническо дело“ Владимир Поптомов, го отхвърлил. Георги Караславов също не го публикувал. И в един момент в „Пиринско дело“ се появила статия с автор Димитър Талев, която по съдържание била истинска самокритика. Така и не станало ясно кой я написал, но тя постигнала ефекта – Талев бил реабилитиран. Именно това дало шанс тетралогията да види бял свят.

Повратливостта на комунистическото управление стигнала дотам, че през 1966 г. писателят бил „избран“ за народен представител. В същата година, на 20 октомври, той починал, след като няколко месеца по-рано успял да издаде последната книга от четирилогията – „Гласовете ви чувам“. Хиляди българи се стичат на погребението му, за да изпратят човекът, който успя да разкаже живота с вълшебството на своя талант.