Два дни в Родопите сред пустите къщи и прастарите песни

Фондация „Киселчово” има амбиция да помогне за спасяване на малките села в югозападните Родопи

В началото на ноември дните са топли, забравени от лятото, протяжни като родопска песен. Тръгваме на път когато слънцето вече огрява пловдивските улици. Пътуваме бавно и с наслаждение, нахлуваме в планината, зажаднели за природа, за меко слънце и бодлив въздух. Минем ли „Асеновградско шосе”, стресът и апатията падат като пожълтели листа.

Пътуваме в деня на мъртвите – Архангелова Задушница, затова спираме в Асеновград, палим свещи за душите им и продължаваме нетърпеливо да разлистваме пътя. Кратък престой за по кафе в Чепеларе, а после само още веднъж слизаме от колата – до една забравена от Бога чешмичка след село Смилян, пием студената вода, печем се на жаркото слънце, а наоколо е рая – зелени борове, жълти и кафеви широколистни дървета, червени отблясъци… и тишина, благословена тишина, в която можеш да чуеш дори полета на една пеперуда.

В началото на ноември времето в селата на Родопите върви извън човешкия календар. Точно време за един шербет уикенд, дълбоко скрит в полите на най-вълшебната планина.

Посоката е ясна – село Могилица. Там писателката Мона Чобан, която от години живее в Париж, е решила да основе фондация „Киселчово”. Звучи помпозно, но не е.

Идеята е във фокуса на вниманието да застанат малките родопски селца, които постепенно изчезват от картата на България. Тя вече е преместила половината си живот в едно селце наблизо – Киселчово. Иска тук да остарее, да меси хлябове и да събира хора от цяла България в хладния си каменен дом, точно на върха, откъдето пейзажите са зашеметяващи. Нарекла е срещата на хора от почти всички големи градове на страната „Шербет уикенд”.

Програмата е интересна – от вчера едно морско момиче – Гергана Стоянова, готви специалитети от родопската кухня, а днес деца ще майсторят ангели под вещото ръководство на актрисата приложничка Ина Попова. Вечерта в ресторанта на селото пък ще се съберем на една обща софра, ще гледаме изпълненията на танцовия състав на селото, ще слушаме родопска гайда, ще извием тежко родопско хоро, а в пещта ще се пече чеверме.

Пристигаме в Могилица по обяд. Посрещат ни три крави – малки, руси и с натежали вимета. Нещо прастаро зазвънява в душите ни, отпуска ни в люлката на безвремието, усмихваме се без повод, говорим тихо и спокойно.
Още от петък уъркшопът е набрал скорост. Готвили са родопски специалитети, месили са хляб, правили са мекици, клинове, пататници. Бързаме да ги опитаме, докато все още има.

Ще спим в две разположени една над друга къщи за гости, точно срещу прословутите Агушеви конаци. Улицата е стръмна като Голгота. Мисля си как ли слизат през зимата по нея. Навярно я използват за пързалка.

Настаняваме се и веднага отиваме на изложба. Тя е в читалището на селото и е на изделия от степана вълна, наречена плъст. Прави ги едно младо момче от близко село, Слави Кадиев. Той дори ни посреща облечен с такава антерийка. Прави шалове, пана, цветя, обици, гердани от степана вълна. Красиви са. Това момче по-късно вечерта ще разпозная в гайдаря, който ни напълни душата с протяжните родопски песни. Изсвири ни ги докато си хапвахме от прекрасното чеверме.

Той ни съветва да отидем и да разгледаме Агушевите конаци и отвътре. Веднага се отправяме натам и влизаме. Този огромен средновековен замък, кацнал точно на брега на река Арда е внушителен, празен, леко позанемарен. Останали са само прекрасните дърворезби, тавани, гардероби, алафранги. Дворовете му са тихи и носталгични, с избуяла трева и сянка, от която те побиват тръпки. Но пък разбрах, че докато почти всички къщи са имали тоалетна на двора, тук сервизните помещения са били вътре.

В конаците има древна тоалетна, а на всеки етаж и баня. 240 прозореца поемат слънцето, а безбройните комини с остри малки пирамидки пазят този дом от лошото.

Излизаме от Агушевите конаци и започваме полека да се групираме. С някои се познаваме, с други тепърва се запознаваме.

Тази вечер ще ни забавлява и чудесният български актьор от Смолянския театър Никола Пашов. Той е голям радетел за каузата на Мона Чобан, още преди нея дори. И той като нея иска да спаси от забвение родопските села, диалект и обичаи. Познат е като краевед, който ходи и обикаля смолянските села и записва в специални тетрадки песни, легенди и лакърдии от този край. Видът му е на мъдрец, който ни омагьосва с изречения и думи – меки и напевни, изречени на нежния родопски диалект.

Вечерта наистина е внушителна. Масите в ресторанта са построени под формата на буквата П. Печката е запалена и стопля огромното пространство, явно строено по времето на социализма. Дори коледната украса не е свалена, точно до нас стои достолепно един телевизор Велико Търново, лампионите са точно от моето детство. Наистина тук времето е спряло.

Веселим се като на сватба, а после се връщаме в къщата за гости. Сядаме около живия огън в камината, бардът Краси Йорданов вади китарата и вечерта става ужасно задушевна.

На другия ден закусваме обилно с родопски  клин и домашен айран, сладко от малини и ароматно кафе и тръгваме към село Киселчово. То се намира на около 7 километра от Могилица по пътя за пещерата Ухловица, която е наблизо. Пътят е тесен и сред борови гори. Къщата на Мона е в горната махала, на най-високото място. Пътят стига до някъде, оставяме колите и тръгваме пеша по каменните калдъръми. Срещу нас – стари каменни къщи, в които дишат все още предходните векове.

Пристигаме и насядаме на верандата.Гледките са разкошни, слънцето неуморимо ни топли, пием кафе с карамел и хапваме домашни сладки. Краси Йорданов отново вади китарата и изпява една песен, която подарява на Мона за новата фондация. В песента хората живеят в други измерения, косят трева, гледат кози и агнета и се молят Бог да ги пази.

Тази песен ни описва и нас точно в този момент. Нека Бог да пази всички, за да можем да съхраним онези непреходни неща, които ни правят хора, които ни правят по-добри, по-човечни, по-щастливи!