По-далеч от амбразурата, деца

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Ако бях на годините на протестиращите студенти или щях да съм с тях на барикадата, или щях да изпитвам угризенията на страхливец. Сега, с нарасналата откровеност на  напредналата си възраст,  ще кажа, че по-скоро щеше да бъде второто.  Възможно е да се дължи преди всичко на моята  боязливост, но  сега се страхувам за тези студенти, които налитат на тежко съоръжените полицаи, като мушици към пламъка на горяща свещ. Доста  отдавна знам, че човешкият прогрес се движи  много  повече от безразсъдната решителност на младите, отколкото  от разсъдливия и за съжаление логичен консерватизъм на старите. Знам, че разсъдливият и консервативен младеж и бунтуващият се старец са персони извън нормата.  Отдавна ми е известна също и  максимата, че

революциите се замислят от умните, осъществяват се от смелите и се използват от хитрите,

но не съм запомнил кой от световните мъдреци беше нейният автор. Преживях  времето, през което хитрите изтласкаха в периферията смелите, които бяха рискували живота си  в т. нар. Антифашистка съпротива и десетилетия консумираха властта с огромен апетит. Като в същото време прикриваха  перманентния си пир зад идеологията на смелите. Имената на  загинали  съратници и родственици  бяха  споменавани  по-често като аргумент за получаване на по-голямо парче от общата баница, отколкото  като почит пред  паметта им. Това  са част от причините да ми е мъчно за  студентите, които  се  хвърлят  срещу  подготвената да смазва машина на властта. Всяка власт е такава машина, твърдят теоретиците на държавното управление, както  свещенослужителите от всички религии твърдят, че всяка власт е от Бога.

Тези момчета с копринени брадици и  току-що напъпили момичета със светнал от мечтите за свобода и  истинска демокрация поглед и с опиянен от хормоните на младостта разсъдък тръгват срещу добре обучените и  добре блиндирани полицаи и жандармеристи. Нима те не съзнават, че са далеч неравностойни в тази схватка?! Дали тази им, хайде нека да я наречем потенциална, саможертва има някакъв смисъл?! Ако те стоят на мирен и мълчалив , но ежедневен и упорит укорен протест, няма ли ефектът да е по-силен? На тези деца им е простено да не знаят нищо за Махатма Ганди , Лев Толстой, Нелсън Мандела и теориите за несъпротива на злото, като  по-силно и  по-действено оръжие срещу това зло. Но преподавателите, които  подкрепят действията им, са длъжни да го знаят. И те го знаят, но го премълчават.

Междувпрочем,

вие видели ли сте някой от подкрепящите студентските протести преподаватели да влизат в схватките

с полицаи и жандармеристи? Можете ли да си представите примерно как  би изглеждала такава една схватка между брониран полицаи и проф. Огнян Минчев?! Нещо повече, вие видели ли сте някой от т. нар. лидери на студентските протести да се приближава до щитовете и палките на органите на реда? Няма и да видите, тук изброените персони са по-скоро представители  на хитрите,  отколкото  на смелите.

А смелите са смели затова, защото изпадат в състояния, в които забравят да се щадят. Не ги

подценявам,  големият ни поет Коста Павлов е казал още по-безпощадно, че смелостта е само едно от проявленията на страха.

И така протестите се окървавиха. За радост без жертви, за радост без тежко пострадали, но  кръв се видя. И тя вдигна до най-високия предел адреналина на медиите. Остарях по вестниците и имам право на мнение, медиите се възбуждат най-вече, когато действителността,  макар и за миг съвпадне с някоя от матриците им. Смелите, себеотрицателни и готови да се жертват в името на народното добро студенти и  човеконенавистни политици и  държавници, пазени от хранената от тях нискочела и садистична полиция, това е шаблонът, анимиран тези дни. И, разбира се, много и всякакви коментари от много и всякакви коментатори. Сблъсъците между няколкостотин протестиращи студенти и още толкова охраняващи държавните учреждения полицаи  се коментират мащабно и подробно, така както мащабно и подробно  геният Лев Толстой коментира Бородинската битка в романа си световно литературно постижение „Война и мир”.

Може да се дължи на  поизносена психика, но лицето на  окървавения студент и  трогващата снимка на ученичката Деси Николова, разтворила ръце, за да прегърне брониран полицай, ми напомниха за „Война и мир“ и  Бородино. Нали на повечето от нас е известно, че когато видим нещо разтърсващо ни, мозъкът ни автоматично започва да търси  негов аналог в преживяното и усетено от нас в нашето минало.

Това мило момиче Деси Николова ми заприлича на Наташа Ростова.

А момчето с окървавената скула,  ми напомни за една далечна година, в която трябваше няколко пъти да посетя музея „Панорама на Бородинската битка” край Москва. Водех младежки туристически групи, а маршрутът им задължително минаваше от там. По подобие на тази панорама по-късно беше направена Панорамата на Плевенската епопея у  нас. Това е  една дълга 115 метра и висока 15 метра обиколка, на която съвсем натуралистично са изрисувани и пресъздадени с макети и кукли най-жестоките моменти от сраженията. Въздействат и звуковите и обонятелни ефекти.

Но това, за което избягвам да си спомням, е една голяма  картина, която тогава беше окачена над  входа на панорамата. Художникът (вече не си спомням името му) е изобразил нещо, за което думата потресаващо е повече от безпомощна. Тогава, когато по пътя си артилерията срещне река или ров и няма време да строи мост, в рова са лягали един върху друг бойци, колкото е необходимо на брой, за да го запълнят. И върху тях са минавали и натоварените с оръдията  лафети, и теглещите ги коне. В тази картина,  пресъздаваща точно такъв един момент, този художник е изобразил физиономии и  напиращите да изскочат от тях очи, които изразяват, както болката от трошащите се кости и отчаянието от жестоката съдба, така и някакъв не по-малко ужасяващ, дори хвърлящ в гърчове фанатизъм. Тогава

екскурзоводите предупреждаваха  хората със  слаби нерви да не поглеждат  тази картина.

Да, но за по-проницателните, когато минат под нея и влязат в самата панорама, става ясно, че точно тя е послужила като първообраз за изживяването,  което се търси  с разглеждането на тази панорама.

След това лято в главата ми заседна натрапчивият въпрос – как са били възможни времената, в които човешкият живот не е имал никаква цена. По-късно прочетох някъде, че това подреждане  на  живи войнишки тела като дървени трупи в рова е било в повечето случаи доброволно. Защото някои са оцелявали. И е било велика слава за преживелия този ужас. Междувпрочем при всички народи и във всички времена оцелелите от война ветерани са били и са почитана  обществена прослойка. Но едва ли е случайно, че точно  в СССР е роден и възпитан Александър Матросов. Нас, възрастните, когато бяхме деца, ни учеха, че направеното от него е високо човешко качество, израз на любовта към  родината и преданост към сияйния политически идеал. Учеха ни да не забравяме, че  героите като  Матросов,  съветските и нашите, „умряха, за да живеем ние”. След неколкократните ми за кратко време посещения на Музея на Бородинската битка, като чуех „те умряха, за да живеем ние”, винаги си  представях загиналите герои с физиономиите на най-страдащите от човешкия пълнеж, осигуряващ преминаването на артилерията.

По-късно артилерията беше  заменена от тежките бронирани правителствени мерцедеси на  оцелелите  от антифашистката съпротива герои. Още по-късно народният гняв измъкна тези мазни физиономии от бронираните правителствени мерцедеси. В тях се настаниха хитрите от събитията след 1989 година. Някои от тях днес са депутати от партията, срещу която тогава  отчаяно  се бореха, сега за тях най-важното нещо е да са във властта. А смелите оттогава сега се умиляват от безразсъдството на днешните студенти. Някой беше казал също, че

смелите преди всичко са с чисти и  наивни души.

Но самите те вече не влизат в разпра с органите на властта. Повечето  от тях вече знаят от опит, че е подвиг да се саможертваш за доброто на другите, но в повечето случаи саможертвата ти се калкулира от хитреците.

Ние, старите, вече видяхме как Александър Матросов от герой стана на посмешище. Като деца декламирахме стихотворението на  поета партизанин Веселин  Андреев, в което агентът фашист и инквизитор просъсква „ не човек, а желязо”, а измъчваният тихо му отговаря „не, комунист”. Сега същият този сюжет битува като саркастичната поговорка   „Мълчи като комунист на разпит”. Веселен Андреев се самоуби, лека му пръст.

Простете, казаното до тук може и да ви е напомнило за бъбривостта като възрастова особеност,

но се страхувам за тези деца пред огражденията на Народното събрание.

Не толкова, защото полицаите ще ги наранят. Те  също са хора. Нали си спомняте, че полицаите също протестираха и още ще протестират. Някои от тях не се сдържали и посягали. Ами вие какво ще направите, ако някой  се гаври с професията ви пред очите ви?

Страхувам се от непремерения ентусиазъм и себеотрицание на самите студенти. И най-вече от подлите окуражаващи  викове на тези, които се готвят да минат върху телата им, за да се издигнат в държавна йерархия. Ще ми се разгневените деца да чуят пожеланието ми да пазят поривите си за свобода и справедливост, докато  са живи, но да стоят по-далеч от амбразурата.  Тя е възхвалявана като героична, но е безсмислена. Няма идея по-ценна от един човешки живот.