Събота на Гребния канал в Пловдив

Риболовци край Марица, крави на дигата, териер вдигна гаргите в небето

Нищо специално – една разходка в събота край Гребния канал. Спирам колата на паркинга в южния край, вадя фотоапарата, а някой пъхти наблизо. Възрастен мъж е спрял колелото на два метра и му се приказва. „Тия педали“, започва разговор той. Но повече от това не се сеща да каже. Зад гърба ми е недостроеният хотел на Ванко Иванов. О.К., няма да му обръщам внимание, въпреки че ме дразни. На тая красива пустош точно хотел не ѝ трябваше. Но сградата още не е готова, строежът май нещо е замрял и ще мине време докато започнат да пристигат автобуси с туристи.

Малко са хората, които се разхождат по алеите. Пейките са празни, дърветата са сиви, водата е като разтопено олово. Но пак е хубаво. Хладно и кристално. Уж спокойно, докато не се появи Боби. Той е един малък териер. Изтърча покрай мен, зави към гората и изведнъж се юрна навътре. В това време се чу грачене и плясък на криле и десетина черни птици се вдигнаха над дърветата. Боби препускаше навътре и гората заехтя от повече криле и повече грачене, а клоните се разлюляха все едно

вятър мина през тях и ги разтърси. После някой свирна на Боби, той спря, ослуша се, обаче реши да се направи, че не е чул и запрепуска още по-навътре.  Но пак се чу свирка, после глас „Боби тук!“ и кученцето – на бели и светлокафяви петна и със синя каишка,  направи завой и се понесе към алеята. Оказа се, че го разхождат момче и момиче, руснаци. „Ловно е“, обясниха те на развален български. „Гони зайци и лисици.“ Момчето дори подържа Боби за снимка.

Крос. Крос си прави Величко Апостолов, частният съдебен изпълнител. Май навъртя пълна обиколка. Малко е трудно да го познаеш с този клин, ако винаги си го виждал с маркови костюми, но си е той, няма грешка.

Всъщност, добре, че е хладно. Ако беше пролетно или есенно време, покрай канала щеше да е като мравуняк. Тези, които наистина познават зоната, през уикенда предпочитат да се разхождат по дигата, за да избегнат навалицата. Дигата е приказка в зелено през другите сезони. Пътеката е твърда като бетон и дори  след дъжд не става кална. В момента обаче по

нея е мъртвило. Не е така при реката. На западния бряг се е пръснало едно стадо крави и хрупа трева покрай камъните. Виж трева, зелена и малко анемична, вече наистина има. Други ловят риба.

„Спас и Иван казват „не“ на матурите“, пише със спрей върху бетона на моста. Не, не, ама ще се явите момчета, нали. Що не започнете да правите упражнения като онзи кльощав мъж, дето всеки, който ходи на Гребния, го е виждал. Този тип обикновено заема полянката срещу трибуните и започва да прави някакво джуцу. Размахва рязко ръце и крака в боен стил. После сяда в поза лотос и медитира. Всичко го зяпат, а той тях – не. Има дълга бяла опашка, носи черна тениска и панталон и е една от атракциите на

Гребния. Днес обаче го нямаше, сигурно си е направил сеанса сутринта. А сега е обед.

Слънцето е зад тези облаци, които са тъмно и светло лилави. Това са цветове, в които можеш да потънеш и да не искаш да излезеш от тях. Те са като че ли от друга паралелна реалност. На много места сигурно се срещат „порти“ към нея, но на Гребния са подредени една след друга като в коридор. Дори и през февруари. Само че хората не ги забелязват. Те си разказват някакви нервни истории. „И тогава му казах: Защо ми губиш времето“. Това чух като се разминах с две жени. После един мъж говореше на друг: „Той е купил оня терен. Не знам заем ли е взел или…“. Ей за такива неща си говорят хората, а „портите“ си стоят и Слава Богу, не ръждясват.