1 март: Земеделският реформатор-великан Александър Стамболийски се ражда

Министър-председателят замисля най-значимата дотогава аграрна реформа и задължителната трудова повинност

На 1 март 1879 г. се ражда бъдещият министър-председател Александър Стамболийски. Той е реформатор в гените си, ярък българин, мощна фигура, която в години, в които е на върха, се опитва да създаде съвършено нов ред в страната. Стамболийски, на чието име днес са кръстени град, булеварди и партии, язовир…, който има много паметници, пръснати из България, е един от премиерите, които си създават най-много врагове. Реформаторският му дух среща стена от съпротива, която в крайна сметка го смазва физически. Министър-председателят с внушителна фигура е зверски убит, когато е на 44 години. А след смъртта му, неговите неприятели отрязват за всеки случай и главата на министър-председателя.

Александър Стамболийски – агроном и философ без диплома, поема държавата в много тежък момент. След края на Първата световна война, когато от България са откъснати огромни територии, именно той подписва Ньойския мирен договор на 27 ноември 1919 г., след което счупва писалката.

В годините на управлението на Българския земеделски народен съюз, Стамболийски започна няколко гигантски реформи в страната, най-известни от които са аграрната и реформата свързана с доброволния труд, т.нар. трудова повинност.

Аграрната реформа – до 300 дка земя, но само за трудолюбивите

Чрез Аграрната реформа правителството на БЗНС се опитва да смекчи жестоките последици от войната. Заради отнетите територии, земята се оказва дефицитна.Политическата цел на партията е да създаде общество, “Основано на частната собственост и липса на експоатация на човек от човек”. В политическа декларация БЗНС лансира тезиса ”трудът да бъде върховен принцип в новата държава”, и ”земята да се постави в рамките на труда, а не на експлоатацията и социалното неравенство”.

Един от първите закони, приети при управлението на Стамболийски е Законът за увеличаване размера на държавните земи от 1920г. А скоро след това и  Законът за трудово поземляната собственост и Законът за търговията със зърнени храни и произведенията от тях. В тях е концентрирана Аграрната реформа на БЗНС.

Със Закона за увеличаване размера на държавните земи се отчуждава и обявяват за държавни всички необработвани от собствениците им земи, всички спорни общински мери и гори ,които не са решени в тримесечен срок от влизането на закона в сила. Документът дава възможност на собствениците, които притежават земя, но не я обработват лично да я запазят в размер до 300 дка. Но при условието да декларират, че в тригодишен срок ще използват нивите си за създаване на индустриални предприятия, свързани със селскостопанското производство или ги превърнат в лозя, овощни градини или изкуствени ливади. Идеята е да изостаналото ни земеделие да стане модерно и проспериращо.

Със закона се обявяват за недействителни всички продажби на земи, които попадат под разпоредбите на закона.

Законът за увеличаване размера на държавните земи решава за обработвани ниви да се считат земите, които се обработват с труда на техните собственици и членовете на семействата им, включително и с ползването на наемни работници. Той  предвижда отчуждаваните земи да се заплатят на техните собственици на базата на средната пазарна цена на земята за последните 10 години. Механизмът за определяне цената на отчуждената земя е определен от Правилника за приложение на Закона. Според него от цената на земите над 100 дка се отчислява известен процент в полза на Държавния поземлен фонд. Размерът на отбива расте пропорционално на количеството отчуждена земя. Изплащането на отчуждените имоти става от Българската земеделска банка (БЗБ), но не в пари, а в лихвоносни заложни облигации, издадени от банката и гарантирани от договорните и законните ипотеки на същата банка.

Законът за трудовата поземлена собственост (ТПС) казва, че земята да принадлежи на онези, които я обработват, а държавата да се стреми да осигури на нуждаещите се такива размери поземлена собственост, които да съответстват на трудовите ресурси на всяко селско семейство. Този закон още постановява,че всеки земеделски стопанин може да владее и ползва толкова земя,колкото му е нужна, да влага в нея своя и на членовете на семейството си труд, плюс наемн при някои производства. Максимално допустимия размер на поземлената собственост се ограничава до 300 дка ниви, ливади, лозя, розови градини и хмелови насаждения. Той се разрешава само за онези собственици, които се занимават непосредствено със селскостопанско производство.

Когато лицата не се занимават пряко със земеделие, те могат да притежават значително по-малко количество земя.

Както процесът на отчуждаване,така и оземляването на нуждаещите се лица се извършва възмезно. Селяните, които получават земя от Държавния поземлен фонд, трябва да я заплатят по средната пазарна ценя на земята за последните 10 г., но увеличена с  20% от стойността. Земята, която селяните получават, трябва да е групирана изцяло или частично. Оземлените лица нямат право да я продават, даряват или залагат в продължение на 20 г..

Зaконът за ТПС урежда важният въпрос с кредитирането на селското стопанство, което се оземлява, когато то има нужда от земеделски инвентар, добитък, семена и други, както и за изплащане на отпуснатата земя. По тази причина законодателно се постановява БЗБ да отпуска на нуждаещите се селяни ипотечни кредити при благоприятни условия за 30-годишен срок, а за бежанците – за 50 години.

Аграрната реформа създава и съответните държавни институции, които да я прилагат.

Законът за търговията със зърнени храни и произведенията от тях е приет през 1921 г. Чрез него в стопанския механизъм на страната се включват нови икономически структури – държавно-кооперативни обединения. Създава се Консорциум, който е обединение на Народната, Земеделската и Кооперативна банка, Общия съюз на земеделските кооперации и Съюзната земеделска кооперативна банка. С помощта на Консорциума се установява практически държавно-кооперативен монопол, като се ограничават възможностите на частния търговски капитал в сферата на търговията със зърнени храни и земеделски произведения. Законът нормира външната и вътрешната търговия със зърнени храни и произведенията от тях, като създава специален правен режим.

Законът създава държавен монопол на външната търговия със зърнени храни, варива и произведенията от тях, който по-късно е отменен. Вътрешната търговия е свободна, но търговците житари са задължени да уведомяват Консорциума за своята дейност и да дават ежемесечно сведения за закупените от тях храни. Лицата,които се занимават с търговия на зърнени храни, нямат правото да ги задържат за повече от два месеца.

Консрциумът се задължава да изгради складове за храни, откъдето при нужда общините да могат да купуват необходимите за прехраната на населението храни на приемливи цени. Общините се задължават за сметка на собствения си бюджет да отпускат храни на инвалиди, бедни и малолетни.

Законът за трудовата повинност – работа за родината

Стамболийски иска да създаде модерна държава, но … хазната е празна. Затова той замисля реформата наречена трудова повинност. След двете национални катастрофи българското стопанство е в окаяно състояние. Поради тази причина се формира идеята да се използва безплатно трудът на младежите, които поради ограничените военни клаузи на мирния договор, остават извън казармите.Така се създава Законът за трудовата повинност, приет през 1920г. Той въвежда два вида трудова повинност – редовна и извънредна.

На редовната трудова повинност подлежат всички български поданици от двата пола – младежи навършили 20 и девойки навършили 16 години. .Продължителността на трудовата повинност се установява на 12 месеца за младежите и 6 месеца за девойките. Законът допуска и приемането на доброволци. Като определената възраст е 17 г. за момчетата и 12 г. за момичетата. Този вид трудова повинност е лична и не се допуска заместване. От нея се освобождават девойките от мохамедански произход, болните, омъжените жени, доброволците в армията и жандармерията, учащите се в средните училища до завършване на образованието си, задържаните в следствието и осъдените на лишаване от свобода.

Чрез трудовата повинност правителството има за цел да организира и използва работната сила в страната за развитие на производството и благоустройството, да развие у гражданите любов към обществените работи и физическия труд независимо от общественото им положение и имотното им състояние, да повдигне моралното и икономическо състояние но населението и да култивира у гражданите съзнание за задълженията, които имат към себе си и обществото, като ги приучи на рационални методи на работа.

В закона се определят отраслите на националното стопанство, в които ще се използва безплатния труд на трудоваците. Това са направа на пътища, железници, канали, водопроводи, баражи, построики на сгради, планиране на села и градове, укрепване на пороища, корекция на реки, пресушаване на блата, отглеждане на буби и други.

Почти всички политически партии в страната се противопоствят на реформата. Противниците на закона търсят помощта на Междусъюзническата военноконтролна комисия като посочват, че трудовата повинност на Александър Стамболийски заобикаля Ньойския договор, защото организацията на трудоваците съвпада с тази на армията. Така през есента на 1921 г. са внесени промени в Закона за трудовата повинност. Премахва се личната задължителност, като се създава възможност подлежащите на трудова повинност лица да се откупуват. По-късно се намалява продължителността на трудовата повинност и става 8 месеца за младежите и 4 за девойките.

Александър Стамболийски прави реформи и в съдебната система, а също и в църковната.

На 8 срещу 9 юни 1923 г. Военният съюз извършва преврат, а за министър-председател е обявен Александър Цанков. Зад него са цар Борис III, Народния сговор и ВМРО. На много места в страната избухват спонтанно селски въстания. Стамболийски се намира в това време в родното си село Славовица и към него започват да приижда хора от близките села. Начело с лидера, те се опитват да превземат Пазарджик, но местният гарнизон застава срещу тях. За да предотврати смъртата на стотици селяни, Стамболийски им нарежда да се върнат по домовете си. Самият той и брат му Васил правят опит да стигнат до двореца в Кричим. Но в село Голак са задържани, а после отведени във вилата в Славовица. Там на 14 юни Стамболийски е убит по мъчителен начин от членове на ВМРО със съгласието на държавата.