Емигрантите ни обожават Седемте рилски езера

Един ден пътешествие из мястото, където водата прегръща облаците

Красивите ни рилски езера, синята Рила, могъщите ѝ каменни пазви, лилавите ѝ планински цветя … Те са истински магнит за българските емигранти, пристигнали за кратко у нас.

Повечето от тях обичат да общуват, да разговарят с непознати и да откриват с изненада, че са се разговорили с други емигранти.

Всички са пристигнали тук за глътка рилски въздух. Слушах ги как си говорят. „Да, в Германия сме, но по на Север. А вие чак от Америка ли? Значи догодина пак ще се срещнем тук! Вземете и децата! А …, значи в Англия?“ Ей такова кратко бърборене чувах по стръмната пътека към Езерния връх. Да говориш, докато я изкачваш, не е разумно, защото не ти остава въздух. Но те си бъбреха без да се познават. Наслаждаваха се на родния език и избираха по-полегатите пътечки.

Направо си представях: Дошли са за кратко, прегърнали са родителите си. Е, слава Богу, всички сме живи и здрави. Да, липсваме си … Много! Страшно много! Но, нека за един ден да отпраша в планината и да се наскитам сред каменно-зеленото сърце на родината. Защото скоро ще се връщам, а искам да направя снимки. Вечер преди да си легна, ще ги гледам на компютъра и ще си спомням колко бистра беше водата в езерата. Синя отвисоко и сребриста отблизо. Как ми се напрягаха мускулите на краката, докато се качвах към върха. И как се плъзгаха камъните, когато слизах. Ще си спомням облаците, потопени в езерата и короните на върховете, които ги пазят. България е приказка! И най-високото от седемте рилски езера – „Сълзата“, е нейното щастие и нейната мъка…

Дъновистите са превзели вече хълма над хижа „Седемте рилски езера“, нищо, че посрещат Новата година чак на 19 август. Палатките им са накацали по него – сините са за мъжете, червените – за жените. Щастливи хора! Прехранват се предимно с планински чай. Лягат си рано. Сутрин посрещат изгрева. После танцуват паневритмия – хармонията между човека и природата. След това пеят, приказват си, пречистват се от градските нерви.

И се сещам за Кръстьо. На 30 години беше побелял, но излъчваше толкова благост, че чак светеше. Един ден разбрах, че вече не е жив. Разказаха ми: Бил при Седемте рилски езера. Танцувал на поляната. Не знам сам ли, или с други. Небето се покрило с облаци. А Кръстьо танцувал щастлив на поляната, потопен в друго измерение. И в това време паднала една мълния и го оставила на място. Не съм сигурна дали правилно съм запомнила, но май ми казаха, че по това време е паднала само една, единствена гръмотевица. Нямало други. И точно тя го уцелила. И го отпратила някъде. Къде? В земята или на друго място? Рила е такава планина, че когато я бродиш, вярваш, че след още една стъпка, ще се озовеш в неописуемата красота на другия свят.

А, между другото тук, при рилски езера, е пълно с руснаци. Срещат се и немци. Хм, казвам си. Добре дошли! При вас я няма тази красота, нали? България е диамант, когото светът не познава! И слава Богу! Защото така щеше да го полира, че да го превърне в експонат на Сотбис. А нас, българите, щеше да изтика завинаги в пулсиращите от амбиции градове.

На езерото „Бъбрека“ спряхме да си хапнем домашните сандвичи. И решихме да изхвърлим трохите във водата, за да видим има ли риба. Каква ти риба! Водата направо закипя от дребосъци, които поведоха битка за един залък. Бяха стотици. И пръста да си потопиш, прииждаха да го опитат.

Конярите при Рилските езера направо са без работа. Толкова много коне под лифта към хижа „Рилските езера“ и толкова малко клиенти! Една единствена жена зърнах на кон, който я друсаше по пътеката между старата хижа „Седемте рилски езера“ и по-новата „Рилски езера“. Имаше си водач на друг кон. „Колко струва“, ги попитах. „Двайсет лева“, отговори мъжът. А жената, която очевидно едва се държеше върху силното животно, с надежда попита: „Искате ли да пояздите малко?“ Ами не, не исках. По-добре да управлявам моите крака, отколкото да балансирам върху яките хълбоци на коня.

Само за сведение: Билетът на лифта в едната посока е 10 лева, а двупосочният е 18. Горе-долу толкова ни струваше горивото, за да стигнем с автомобил от Пловдив до Паничище.

Но пък който има тренирани крака, може да не ползва лифта.

Установих, че ако караш велосипед, тренираш точно тези мускули, които ти са нужди, за да се катериш към върховете. Тичането не помага, но пък е от полза за дишането. Когато качваш и когато тичаш, трябва да помниш едно: Дишай с корема! Бавно и дълбоко. И не забравяй да гледаш. Да гледаш рая на Земята – Рила. Камъните, тревите, скалите, езерата, небето – не изпускай нищо! Не забравяй и хората, с които си, защото всички сме частица от живота, който Е и който понякога може да бъде безумно красив.