Любомир Левчев на 80: Времето изпитва болка

Днес Любомир Левчев става на 80 години. Когато е на 22 – през 1957 г., той издава първата си стихосбирка. Последната му книга, любовна лирика, е публикувана 2014 г. И до днес Левчев е сред любимите събеседници на медиите заради интересните размисли на поета писател върху болките на времето. Той често си припомня в интервютата предсказанията на Ванга. Имаше негов отзвук и при откриването на паметника на писателя Георги Марков, с когото някога са замисляли заедно да бягат от България. Но Левчев е останал и е бил сред галениците на съдбата. А Марков се превърна в опасен дисидент и бе убит.

За себе си поетът споделя, че това, което го радва най-много е любовта. Най-любимата възраст в живота му е било юношеството. А страда най-много от това, че не може да скрие страданието си.

Прочети още: Любомир Левчев се радва на любовта – това, което го няма в компютъра

В едно интервю преди година Левчев разказва: „Аз съм пропаднал художник. Ето, ще ви разкажа нещо, с което човек може да се шегува. Имам едно стихотворение „Поза № 13″. Като дете мечнаех да стана художник, но това не се случи. Когато се оженихме с Дора, сключихме един несполучлив за мен договор. Той включваше клаузи – тя да не пише стихове, а аз да не рисувам. Тя го изпълнява повече от мене. Аз рисувам от време на време. При това не много лошо. Вие знаете, че хората обикновено като се напият, започват да пеят. Аз като се напия започвам да рисувам. И по това жена ми ме познава и казва: „Хайде, спирай!“ Това е интимната ми история с рисуването. Поезията има две сърца – едното е музиката, другото е изображението. Поезията не е първично изкуство.“

Стихове от поета:

Каприз 2

По дяволите!
Този свят е тъй весел,
тъй развлекателен,
и тъй любезен,
че започва да ми напомня
къщата на обесен!
И аз се хиля.
Шляя се по улиците
с приятел някакъв си,
който
измисля хитрата игра –
да гледаме жените най-напред в лицето
и да отгатваме какви са им краката.
И аз се хиля.
Играем всеки сам за себе си.
И аз се хиля…

А как ми се говори за въжето!
Ах, как ми се говори за въжето!

***

Нежност

Всичко е като теб.

Времето изпитва болка.

Като теб.

Страхувам се да ти кажа,

но времето се променя…

Като теб.

Може би ти липсват децата.

Грижата за тях.

Вразумяването…

Да, няма ги.

Само любовта и тревогата са останали.

А причината я няма.

Но ти

с кого говориш?

С причината, нали?

Караш се на онова жалко облаче:

– Внимавай!

Малък си, ще паднеш.

И ще станеш на мъгла

и скреж.

И на горския поток се сърдиш:

– Пак си газил във реката.

Леден си! Излез на слънцето веднага!

По-спокойно, скъпа.

Те са като мен.

Те също се страхуват да ти кажат,

че времето се променя.

И ти си станала дете,

което играе строга майка

в театъра на нашите сенки.

Но аз какво да правя,

като съм забравил свойта роля?

И помня само нежността.