13 години без Фотев, който живееше, за да обича

Преди 13 г. на 27 юли умира Христо Фотев – поетът на любовта. Животът му е пъстър – мъка, щастие и всичко между тях, но с най-ярките цветове. Роден е в Истанбул, откъдето семейството му се преселва в Бургас, когато бъдещият поет е на 6 години. Твърди се, че не е завършил средно образование, но пък е искал да става художник. Не са го приели в Художествената академия и това му отваря шанса да скита из моретата като моряк.

Първата си книга с поезия издава през 1961 г. и тя е толкова талантливо написана, че още на следващата година Фотев е приет за член на Съюза на писателите.

Три брака, бохемски живот, чиста душа и голяма дарба. Това е Христо Фотев, когото повечето българи помнят с „Господи, колко си хубава“. Неговата съкровищница обаче е много по-богата и ето какво извадихме от нея:

Бях на самия връх

Бях на самия връх на мойта младост.
Бях див, несъразмерен и красив.
Обичах те без милост аз – със ярост –
и се учудвам, че останах жив.

Бях млад, красив и неправдоподобен.
Как падах аз над тъмния ти глас.
Виновен съм – от твоя скръбен спомен
не справедливост – милост искам аз.

И пак сънувам оня светъл хаос…
(Не подозирах, а съм бил щастлив.)
Обичах те без милост аз – със ярост.
И съжалявам, че останах жив.

♦ ♦ ♦

МАЛКОТО МОМЧЕ на инженера.

Ние всички много го обичахме.

Трогваше ни кротостта, с която

малкия си гълташе лекарствата.

Гълташе ги много настойчиво,

сигурно за да зарадва майка си.

Предпазливо – да не го изпусне –

казваше си името понякога…

Малкия не знаеше езика ни.

Значи ли това, че не говореше?

Птиците мълчаха на прозореца –

слушаха го с много уважение.

Никога не беше ни обидило.

Никога не беше ни излъгало.

Учеше се да обича,

да говори,

да се смее –

правеше го най-добре от всички.

Снощи го видяхме на балкона

в светлината ярка на прозореца.

Как се казва, го попита някой –

и детето си изрече името.

Много предпазливо го изрече,

а се пръсна името на плочите.

 

Плочите отекнаха метално-

ние всички в тъмното заплакахме.

Много го обичахме – какво, че

никога почти не го разбирахме.

Майка му разравяше земята,

но земята кротко я отблъскваше.

Малкия – понякога си мисля –

не прилича сигурно на мъртвите.

Сигурно веднага ще напусне

мъртвото им скучно всекидневие.

Ще избяга – просто ще се скрие,

както тук се криеше под масата.

Ще намери своите фенери

във очите на добрите бръмбари.

Ще преплува весело водите,

корените ще прескача весело.

Аз не зная колко ще пътува.

Зная, че отново ще се върне.

Ще засвети в погледа на майка си.

После – ще узрее във ръцете й.

 

И отново ще обича,

ще говори,

ще се смее –

ще го прави най-добре от всички.

 

После ще излезе на балкона

в светлината ярка на прозореца.

Как се казва, ще го пита някой –

и детето ще си каже името.

Много предпазливо ще го каже

и отгоре ще ни гледа весело.

Ще ни бърка може би с дърветата –

ние всички тихо ще се смееме.

♦  ♦  ♦  ♦  ♦  ♦