Алеко, Яворов и Калоянчев се раждат на 13 януари и тази дата става историческа за нас

Трима забележителни с талантите си българи се раждат на 13 януари. Това са Алеко Константинов – през 1863 г., Пейо Яворов 15 години по-късно – през 1878-а и Георги Калоянчев през 1925 г. Тяхното творчество заема златно място в историята на българското изкуство. Те са от хората, заради които понякога вярваме, че е чест да се наречеш българин.

Алеко Константинов се ражда в образовано семейство в Свищов. Завършва право, бил е съдия, заместник-прокурор и юрисконсулт, но работи до края на късия си живот като адвокат на свободна практика. Човек със свободен дух и изключително обаяние, за което банкерът Атанас Буров казва: „Това бе съвършен мъж, забавен като бог, красив като бог, мил и сърдечен. Аз него съм го имал винаги за образец, за идеал.“

Творчеството на Алеко може да се открие по страниците на вестника на Демократическата партия „Знаме“, където са публикувани негови фейлетони, пътеписи. Той получава литературна слава, когато публикува първия български пътепис за впечатления извън България „До Чикаго и назад“. След това пише за търговецът на розово масло „Бай Ганьо“.

Алеко умира на 34 години на 11 май 1897 г., убит по погрешка до Пещера.

„Че аз съм щастливец, това го знае цяла България; но туй, което никой не знае, то е, че днес нямах четиридесет и пет стотинки да си купя тютюн. Това обстоятелство никак не ми попречи обаче да съхраня своето царствено величие. Аз все пак гледах на света и хората тъй, като че милион Ротшилдовци и Вандербилтовци мога да ги натъпча в джеба на жилетката си; а пък нашите богаташи не представляваха пред моите очи нещо повече от пепелта на снощната ми последна цигара. Това е всичко хубаво, ама тютюн все пак няма, да го вземе дяволът! Глупава страст!” Това пише Алеко във фейлетон две години преди да бъде застрелян.

Пейо Яворов, който също има кратък живот, е роден в Чирпан. Остава в историята с ярката си поетична дарба и с трагичните последни години от живота си. Извън литературата, обвързва съдбата си с борбите за Македония – четник е при Яне Сандански и други войводи, член е на македонските организации, но най-паметното му участие в македонското освободително движение е възпяването в стихове и книги на героите в него. Участва още в Балканската война и получава наградата кръст „За храброст“.

Колкото е пъстроцветна, дълбока и хармонична в словото си поезията му, толкова ярки са и влюбванията на Яворов. В Дора Габе, в Мина Тодорова, в Лора Каравелова. Любовта му Лора се оказва фатална.

На 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, Яворов прави опит да се самоубие. Поетът оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“. Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 година поетът взема голяма доза отрова и се застрелва. Смята се, че отровата и пистолета, послужили за самоубийството на Пейо Яворов, са дадени по молба на самия писател от Тодор Александров.

Из „Две души“ на П. Яворов:

„Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.“

Георги Калоянчев се ражда в Бургас и в младостта си въобще няма колебания с какво да се занимава – актьорската му дарба осветява пътя му като мощен фар. След казармата той записва театралната академия, а веднага след като я завършва, започва работа в Народния театър „Иван Вазов“.

За него Младен Киселов казва:“Калата е артистично чудовище.“

В началото в театъра функциите на Калоянчев се свеждали до заместване на заболели актьори. Като виц от онова време е останала репликата на Никола Масалитинов (когато му съобщили, че някакъв актьор е заболял): „Викнете Калоянчев, той може всичко да играе. Той може да играе и жени“.

 

С над половин век актьорска кариера, участия във филми, в театрални постановки, в мюзикъли, награждаван с всички възможни отличия, Георги Калоянчев ще остане жив докато се пазят записите от неговите участия. Актьорът ни напусна в края на 2012 г. на 87-годишна въдраст.

Едно от последните му участия на сцена бе в Шоуто на Тодор Колев по повод 40-годишнината на Сатиричния театър. Тогава Калоянчев изигра следния монолог:

„Един професор беше изчислил, че през живота си човек пролива 25 литра сълзи. Колко точно са – това не е важно. По-важно е тези сълзи да не бъдат изплакани от страх, а за това, за което трябва да се плаче. Ако не си плакал веднъж от щастие, от радост, ако не си пролял една сълзичка от любов, ако по лицето ти не са се търкулнали като весели пухчета сълзички от щастие, от смях … Е, напразно си живял живота. Мой беден и гладен български народ… Мой нежен и раним български народ.“