Български оранжеристи при чудото на Европа: Море от оранжерии върху пустинята на Андалусия

Безпочвената земя там струва 90 хил. евро/дка, европейската помощ е нула

Наскоро група от трийсетина наши земеделци, членове на Българската асоциация на производителите на оранжерийна продукция (БАПОП), се завърнаха от Испания. И по-точно от Алмерия, столицата на Андалусия и на световното полиетиленовото оранжерийно производство.

По тазгодишни данни на Geographyfieldwork.com оранжериите в провинцията Алмерия заемат 30 000 хектара. Няма друго място в света с по-голяма концентрация на оранжерии. Продукцията, която излиза оттам годишно е повече от 2,7 милиона тона и приходите от нея се изчисляват на над 1,2 млрд. евро.

„От Космоса с невъоръжено око се виждат само две забележителности на Земята – Великата китайска стена и оранжериите на Амлерия“, обясни Георги Христов, управител на фирма „Полимекс София“, която се занимава със строителство на оранжерии, производство на разсади и с напоителни системи. Той бе част от българската група, посетила Югоизточна Испания през октомври-ноември 2017 г.

„Движехме се по крайбрежието на Средиземно море. Почти от Валенсия надолу започват оранжериите. Пропътувахме няколко стотин километра с една и съща гледка – оранжерии, докъдето ти стига погледа. После тръгнахме на север към вътрешността и снежната планина Сиера Невада и отново оранжерии и оранжерии в продължение на около 200 км. Все съм си го представял, но да видя такова море от полиетилен, не съм си го мислил. Гледаш селца с по 3-4 хиляди човека, пък оранжериите няколко стотин хиляди.“

Вижте разказа и заключенията на Георги Христов, споделени пред Агро Пловдив:

Конструкции и оборудване

95 на сто от оранжериите в Алмерия имат елементарна, проста и безбожно евтина конструкция, почти без метал. Там основно се работи с телове, единичен полиетилен и мрежи. Няма нито една стъклена оранжерия. Направени са така, че да са жилави и устойчиви на вятър, но на сняг по-дебел от 5 см няма да издържат. Там обаче снегът е изключение. През зимата нощните температури падат до 5-8 градуса, а дневните са 12-18 градуса. На 1 ноември осъмнахме в хотел на брега на морето в Алмерия и през нощта термометърът падна до 18 градуса, а през деня се вдигна до 32.

У нас дори в района на Сандански тези типично андалуски конструкции са неприложими. Те не представляват нищо технологично, от което можем да се поучим.

Повечето оранжерии са ниски, не са като нашите, на които мерим от земята до улука 4 или 6 метра.

За да се предпазят растенията от горещините, се осигурява сравнително прилично проветряване. Ползват се много мрежи за засенчване, пръска се с препарати, които върху полиетилена предизвикват засенчващ ефект. Но в Алмерия най-често оранжерийното производство спира през лятото. Сега, в есенните месеци, в южните оранжерии отглеждат предимно краставици, а към Валенсия, където е по-студено, са оранжериите с домати, които могат да понасят и по-ниски температури.

Малко са оранжериите, които покриват повече от 5 декара.

Оборудването вътре е почти никакво – капкова система и толкова.

Български строител на оранжерии би се засрамил, ако направи съоръжение, подобно на тези в Алмерия.

Почвоподобната земя и торовете

В онзи испански район няма хумус, няма почва. Земята е пясък и чакъл, напълно безплодна и пустинна. Затова отглеждането на стопански растения там си е вид хидропоника. Чрез капковото поливане се внася храната, която земята по никакъв начин не може да осигури. Ако испанците дойдат в България да видят ние на какви почви работим, ще ни превземат!

Затова в района има заводи, които произвеждат както основните торове с азот, фосфор и калий, така и други, които правят хуминови киселини и аминокиселини. Докато едните са вид хранителни добавки, другите просто свързват торове и ускоряват усвояването на веществата.

Хуминовите киселини са много добри, те се внасят и у нас. Но докато за нашите производители те са вид глезотия, за испанските са жизнено важни. Хуминовите киселини се правят явно от животински субпродукти и лигнитни въглища. Посетихме фирмата, която произвежда хуминови добавки, а там разказаха, че колят по 250 прасета на ден, от които освен продукти за земеделието, правят и хамони (пушени бутове).

Според агрономите в групата производителите на торове в близост до Алмерия приготвят истински редбули за растенията. У нас заводите и търговците предлагат водата и захарта поотделно – ти да си ги бъркаш. Докато в Испания приготвят готовите продукти, което е по-лесно, по-удобно. Имат рецепти, които предлагат на земеделците: „От първа седмица до следващата фаза слагаш от този тор, после онзи, накрая третия.“ И работата става много проста. Докато в България трябва да имаш умения и знания, купувайки си съставките, събирайки ги в определена пропорция, да си правиш балансирано подхранване по време на вегетацията.

Водата

Поливната вода за алмерийските оранжерии идва гравитачно от 200-250 км разстояние от Сиера Невада. Така планината осигурява най-ценното на световната столица на оранжериите – напояването. Как захранват толкова стотици хиляди декара, не ми стана ясно. Видяхме много малки басейнчета към всяка оранжерия, които се доливат и изпразват няколко пъти на ден. Как е изградена тази мрежа, незнам. Но явно и държавата е помагала за осигуряването на ток и вода.

Големият плюс – кооперативите

Видяхме, че десетки хиляди стопани от Алмерия са се съюзили в може би няколко стотин кооперативи. Те са на входа и на изхода на всяка една оранжерия – при снабдяването на оранжерията със семена, торове, препарати и всичко необходимо. И съответно – при реализациията на продукцията. Стопаните ползват амбалаж на самия кооператив. Доверили са се на възможностите на кооператива да договаря, да търгува, да купува, да продава. Производителите са изцяло ангажирани с това, в което са най-силни – в производството. Не се занимават с несвойствени дейности: да бъдат търговци, да се пазарят, да проучват качества на торовете. Там всички фирми, които продават тези продукти, правят представяния в съответния кооператив. Явно в администрацията на кооператива има компетентни хора, които взимат решения кое да купят . Явно имат и обща пазарна стратегия – правят си програма на засаждане, на кои сортове да заложат, на кои пазари да продават. Разказват, че хиляда тира на ден занимават за Холандия. В Холандия нямат по това време продукция, а и там са основните борси на зеленчуци. Оттам се разпределят по света.

А тук при нас цари един хаос… Всеки се чуди кога да пусне семката, кога да разсади, кога да му е първата бранка, кога да продава. Всеки се е хванал за главата.

Работодатели и работници

Направи ми впечатление, че малко хора работят в оранжериите. Явно работниците са им свестни, не видяхме да гъмжи. У нас в 10 дка оранжерия се трудят 12 човека, а там трима

Не знам дали са богати испанските оранжеристи. Но пред една работеща оранжерия видях видях отпред доста очукана кола на собственика. Той излезе и се появи пред нас в работни дрехи, както преди години бяхме видели холанските собственици – кални, мръсни. Не знам колко е богат този испанец. Колата му на борсите за втора употреба в България сигурно ще струва 5 или 8 хиляди лева. Той беше целият като барабин. Беше с няколко десетки декари, гледаше домати чери, имаше висока оранжерия, оборудвана с хидропоника, което за там си е разкош. Друго, което ме същиса, беше, че като го попитахме колко струва там земята, той каза: „Квадратният метър е 90 евро“. Деветдесет хил. евро струвал декара на тази почвоподобна земя, която прилича на кариерите на Белащица! Това няма избиване! Ние тук купуваме по 1-2 евро квадрат земеделска земя и викаме: „Скъпо е!“

Същият този господин каза, че Европейският съюз не го подпомага нито него, нито колегите му наоколо дори и с цент. Никакви субсидии за нищо не получават. А нашите от групата веднага реагираха: „Не може да бъде! Тоя лъже“.

Ние и те

Няма нищо, с което те да ни превъзхождат. Напротим, съвременните оранжерии, които  строим в България, са по-добри от това, което аз видях. Но там климатът е този, който им позволява да работят с по-виска технология и да имат по-добри резултати. Ние, за да създадем този микроклимат в оранжерията, трябва да плащаме за по-високи технологии. При тях това е една даденост и те се възползват.

Добивите не са толкова високи, но тъй като произвеждат с ниски разходи, това ги прави доста конкурентноспособни на европейския пазар. Чак толкова високи добиви, нещо което да ни смачка, няма. Тук добрите оранжеристи имат същите резултати. И на почва, и на хидропоника ги постигат.

Другият голям плюс им е кооперирането. Стимулирани са да го направят по икономическа принуда. Каквито и стимули да предлага България или ЕС за кооперирането, ако хората не бъдат принудени икономически, ако не изпитат необходимост от гледна точка да спестяват разходи, да увеличават приходи, те няма да го направят. Докато виждат повече полза да са самостоятелни, те ще са самостоятелни. Като видят повече ползи да са заедно, ще бъдат заедно. Насила не става. Трябва да има и осъзнаване, защото може обективно да съществува необходимост, но хората да не са узрели за това. Ако на мен ми предложат обединение, първият ми въпрос е ще има ли хора. Тябва да има трима човека да се занимават с дейностите на кооператива. Къде ще ги намерим? То у нас няма кой да ти помете улицата, а ти ще очакваш някой да управлява кооперативна собственост и отношения. Вече няма хора за нищо. И аз съм го изпитал, и колегите се оплакват. Всички са се хванали за главите. Това лято за прибирането на ягоди в Ръжево Конаре карахме берачи от Велинград. Всеки ден от 100 км в едната посока извозвах работници! Чуваш ли докъде сме се докарали?

Колко да сме зле?

Преди 3 години бяхме и в Холандия на посещение. В една оранжерия производителят ни попита: „Искате ли да я закупите? Веднага ви я давам!“

В Холандия плащат 17 евро на час заплата на работниците. Бяхме там точно преди Гергьовден. Производителят продаваше домати, краставици и патладжан за 45-50 цента за килограм, а преводачката се учуди. Току-що си била купила от пазара един патладжан за 2 евро. Парите отиваха във фабриките за пакетиране и при търговците, а на производителите, които поемат целия риск печалбата им сигурно беше по един цент на килограм. Затова сега в Хорандия оранжерийното производство си отива. Режат конструкциите и се изнасят в Полша.