Кой друса клона на властта според Ицко

Седмицата, преразказана от Георги Петров

През тази седмица на два пъти намирах в пощенската си кутия  цветна листовка,  на челната страница на която  беше изписан  въпросът: „Възможно ли е мъртвите да живеят отново?” Беше ми създадена възможност да отговоря, като зачертая изброените „да”, „не” или „може би”. На гърба на листовката ми се известяваше, че при повече любопитство по темата от моя страна мога да поискам посещение в дома си от Свидетели на Йехова. Вторият път видях женицата, която пуска листовките в пощенските кутии. Попитах я какво целят. „Господине, моля ви, не ме питайте, не зная“, каза умолително тя. Явно, заради стотинките, които щеше да спечели от това разнасяне, го правеше

Обади  ми се и старият мой познайник Ицко Юрганджийчето. С  него се знаем от много години, но от няколко не бяхме се чували. Той  на времето ми разказваше подробности от своя живот и настоятелно ме разпитваше за подробности от моя.

Запознахме  се в редакцията на вестника,

в който работех. Дойде един ден, за да изкаже несъгласията си с написан от мен текст.  В крайна сметка се  оказа, че човекът  просто иска да си говорим. Отначало ми беше леко досаден, но си дадох сметка, че всичките ни приятели имат по нещо в характера си, което не ни харесва, даже понякога ни дразни. Както, разбира се, и ние ги дразним с нещо в характера си. Ако нещо в тези ми думи ви смущава, просто си дайте сметка, че почти всичките ни шеги са базирани на слабостите на общите ни приятели, които не са сред нас в момента на разговора ни. Та, този мой приятел, с когото дълго време не се бяхме виждали и чували, научил за тази рубрика и  ми звъни. Поговорихме си. Предупредих го, че е ще напиша този текст. Захили се.

Разговорите ни от години са едни и същи. Винаги Ицо Юрганджийчето ми обяснява

как съм могъл да напиша  нещо много по-пичовски и по-човешки,

ама пак съм пропуснал тази възможност. В началото на познанството ни му бях казал да пише самият той. Ицо обаче дори и не опита. Той можел да говори,  не му било отредено да пише. Не се лъжете, Ицо беше и си остана доста извисен над скромността, която подвеждащо прозира от признанието, че му липсва някаква дарба. Веднъж при случайна среща с мой съученик се беше похвалил, че ако не е той да ми отваря очите за нещата от политиката и живота, аз не съм можел да напиша и един свестен ред. Като разбрах какъв незаменим консултант съм имал, му казах, че окончателно се отказвам,  както от консултациите му, така  и от присъствието му около себе си. Той ме погледна умолително и си призна: „Заради едната фукня беше, брат ми.” И ми  разказа притчата  за арменеца юрганджия, от която му остана и прякорът.

Арменците много обичат да се хвалят и в хвалбите си те винаги да са най-горните. Та,

родило се на султана малко султанче.

Наредил той да се намери най-добрия юрганджия в  султанството, за да ушие най-хубавото юрганче за малкото султанче. Така султановите гавази  открили Уста /майстор/ Гарабед. Ушил той юрганче за чудо и за приказ, много доволен бил султанът и решил лично да почерпи  юрганджията. И както повелява традицията, попитал госта си харесва ли му ракията. „Хубава е, велики  султане“, казал  изтежко Уста Гарабед и  за да е по-горен, добавил: „… но, моята е по-хубава“. Султанът силно се разтревожил, че в неговото султанство има човек, които  има по-добра от неговата ракия. И наредил на един от гавазите си да изпрати до дома му юрганджията и да му донесе от по-хубавата от султанската ракия. Цял ден се въртели из улиците на султанската столица  юрганджията арменец и неговият придружител, докато накрая гавазинът не издържал  и попитал:

– Майсторе, какво търсим,  нима не знаеш пътя до къщата си ?

– Ех, момче, търся някой по-кьорав сокак, където да напълниш с фашкии тая юрганджийска   уста, която заради едната хвалба се отвори да излъже, че има по-добра ракия от султанската. 

То, за моята арменска уста стана ясно, но ти сега да не вземеш да си помислиш, че глупостите, които пишеш, са като султанската ракия, пак не пропусна да се извиси над мен Ицо. И така, та до ден днешен хем  си другаруваме, хем си досаждаме.

Ще се опитам да ви преразкажа  изминалата седмица според него. Най-силно е впечатлен от

заглавието  „Някои ще спечели пирова победа, после идват мародерите”

на  интервю с Копринка Червенкова, главен редактор на вестник „Култура”, в списание „Тема”.

Мародерите, заобяснява  Ицо, са тези, които  все не могат да се докопат до клона на властта. Преди 24 години народът избухна и силно разклати този клон, но не всички изпадаха от там. Тези, които се задържаха на клона и тези, които най-силно го друсаха, а после се изкачиха на него като нови властници, се съвукупиха и от това се появи  породата, чийто представител е  Делян Пеевски. Сега народът отново друса клона на властта, но новата порода е приспособена да се държи  яко за друсания клон. Мародерите месеци наред остават без плячка и вече вият от глад и злоба. Явно беше заобичал думата мародери, както Бай Ганьо обича думата фатален, все едно, че хваща някого за гърлото. Попита ме дали си спомням, че г-жа Червенкова е една от малкото останали живи сътрапезници на Франсоа Митеран от прословутата десидентска закуска, а сега е някак си смирена. Не защото не е сигурен, че си спомням, а ей така, той първи да го каже.

Ами д-р Тренчев,  

пита театрално себе си  Ицо, той чак сега ли разбра, че състоянието на православната ни църква е ужасяващо, като коментира телевизионно изявление на синдикалиста. Не това, че един български митрополит се заканвал да убие друг български митрополит и после заплашваният загинал при не съвсем изяснени  обстоятелства, развълнувало Ицко Юрганджийчето. Синдикалният бос д-р Тренчев и покойният владика Кирил 4 часа вечеряли, за да се споразумеят нещо за свещенически синдикат. Та, владиката е работодател на поповете, Тренчев как ще ги защитава от него, като му яде владишките  пържоли ли, пак  се пита Ицо. И заизброява  многобройните слухове за бизнесделата на висшия клир. Особено наблегна на извадения май от употреба църковно-славянски термин нестежание  – изискване към монасите да нямат никаква своя собственост. Митрополитите се избират из средите на т. нар. Черно духовенство, т.е. монасите. А, ако е убит митрополит Кирил Варненски, както твърди синдикалният бос Тренчев, той е убит не за накриво прочетена молитва, а за преместени от едно на друго, по-удобно за владиката място, пари.

Моят приятел ми цитира и изявление на депутат от БСП на име Страхил Ангелов, според което във внесен през тази седмица проектозакон се настоява гласуването да стане задължително и който не отиде да гласува, да бъде глобен  с  200 лева.

Мародерите стават все по-нагли,

озлобява ги дефицитът на война и трупове, опитваше се да влезе в стила на харесаното от него интервю Ицо. Ще ни карат зорлен да им гласуваме, а уж всичко в началото беше въпрос на добра воля. Че, за да отида да гласувам за някого, той трябва да ме убеди, че е свестен човек, политик и управленец. А то какво? С полиция и жандармерия ще ни подкарват към урните. На хората като Ицо хиперболите им идват отвътре. Още малко и щеше да опише първите след приемането на новия изборен кодекс избори като масово клане. И така горе долу я приключихме седмицата, но не би.

Късно вчера моят съавтор ми се обади да ме пита видял ли съм

клипа с пияните професори в Софийския университет.

Аз  не му отговорих, а го попитах прави ли някаква връзка между превърналите се в алчни търговци висши клирици на Българската православна църква и упоритите опити на Свидетели на Йехова да се вкоренят в нашата българска почва. Направи се, че не е чул въпроса ми и ми каза, че ако той е на мястото на хванатите в крачка подмокрили се в самата Алма Матер професори, ще каже, че се е напил от мъка. Толкова усилия, ще кажа, съм положил да се хабилитирам, а те студентите, не ме смятат за нищо,  предпочитат да се бунтуват, а не да слушат лекциите  ми. Е, как няма да се напия от мъка, нека и аз да имам един грях, ще им кажа, нареждаше Ицо,  и сигурно си представяше, че е професор със силен махмурлук и е изправен пред академичния съвет. На него му е лесно да си представя. Но едва ли и той  в младежките ни години  е можел дори да си помисли, че един ден ще ни се наложи да поставяме  под съмнение достолепието на свещениците и университетските професори.