Да ви разкажа за прадядото на соцдомата и защо Будапеща откри паметник на българския градинар

Седмицата, преразказана от Георги Петров 

В Будапеща откриха паметник на българските градинари. Учени се заеха да върнат вкуса на соцдомата. Това бяха двете новини, които  поукрасиха изминалата седмица, почернена от налудното намерение на на САЩ и Русия  да си ги мерят точно в  многострадална Украйна. Усещам се длъжен да внеса някои пояснения. Думата соцдомат най-вероятно  съм я взел от вестникарско заглвие. И я изплагиатствах в моето, моля за извинение. С нея нейният сътворител най-вероятно е искал, хем по най-късия начин да каже домат от социалистическото  минало, хем  по никакъв начин да  не бъде заподозрян в симпатии  към това минало. Много мъка има по нас, хората, живели и поработвали  на границата на двете епохи. Помним някогашния вкусен домат, който, разбира се, не е създаден по времето на соца, но най-вече от криворазбрана лоялност към новите химери се принуждаваме да се задоволяваме с изродените му правнуци.

Възможно е хората, които научно се занимават със селекцията на зеленчуковите култури, да успеят да възстановят старите вкусни сортове,  но те не могат да ги наложат на пазара. От онези домати  сега младите могат да опитат единствено при баба на село. След като започнат да зреят, тези вкусни домати могат да траят до седмица, най-много десетина дни. Произведени в промишлени количества, те трябва да бъдат оползотворени у нас или изнесени в рамките на тези десет  дни. Не е невъзможно, но оскъпява и  не е рентабилно. За да задоволят нуждите на днешните хипермаркети по света, учените са създали  доматите и въобще зеленчуците, които днес консумираме през цялата година. Те запазват добрия си външен вид повече от месец и половина, но за сметка на това имат и вкуса, и еластичността на по-твърд дунапрен. Нищо не ни пречи обаче да вярваме, че съвременните селекционери ще създадат  сортове хем вкусни,  хем хипермаркетни.

И все пак,

защо на националния ни празник тази година бе открит паметник на българския градинар в Будапеща?

Простете ми, ако от следващите редове ви замирише на всезнайковщина. Темата ме вълнува повече от три десетилетия. Посещавал съм пазарите в Будапеща, Печ,  Мишколц, Букурещ, Браила, Галац, Белград, Ниш , Кишинев, Киев и другаде. Срещал съм се и съм разговарял с наследниците на българските  градинари, започнали да идват на гурбет по тези места още от втората половина на 18 век. Прочел съм това, което ми е попаднало по темата от тогава до сега и без да се  смятам за специалист,  мисля, че тя не ми е чужда като на журналист.

Всичко тръгва от близкото до Велико Търново градче Лясковец, което днес има малко повече от 9 хиляди жители.  Там  е днес  и уникалният Музей на гурбетчийското градинарство. Нали знаете, че всички музеи по света не се въздържат от високопарните квалификации при аранжирането на музейното пространство. В лясковския музей може да се прочете, че

зеленчуковите култури, донесени от далечна Америка, стават причина за истинската революция

в битието на нашия народ. Твърдение, което, като поразмислиш, никак не е високопарно. Тук, без да имаш нещо против братята американци, ти става някак драго да разбереш, че когато лясковските градинари са тръгнали по Европа да я учат да се храни  здравословно със  зеленчуци, цивилизованите американци са се опитали да  отровят с домати първият президент на САЩ /1789- 1797г./ Джордж Вашинктон. Пазил ме Бог с този пример да тегля акълеца на американците, навсякъде по света доматите са се смятали за отровни чак  до началото на 20 век. И то защото имат червен цвят като на най-отровните гъби.

В Лясковец   през 1835 г.се е родил Цани Гинчев,

един от малкото наши енциклопедисти, съвременник,  съмишленик, съратник и в известен смисъл  конкурент на Раковски. Той е внук  и син на градинари и самият той градинар и гурбетчия, преди да се отдаде на науката, научните  си и писателски занимания. На кого другиго да вярваме?

Като възмъжеели, момците от Лясковец тръгвали напролет на гурбет в Цариград, където се цанили за ратаи в суланските и бейските  конюшни. Там те видели как гърците  правят разсад и отглеждат внесените от Америка зеленчуци, умело ги предлагат на пазара и печелят добре от това. Решили лясковчани и те да наемат земя около Цариград и да произвеждат зарзават, ама гърците не дават лесно преднината си. Право им е, но лясковските българи вече знаели как става това нещо бахчованджилъка, както се изразява Цани Гинчев. И тръгнали една пролет на север във Влашко, после на Запад в Сръбско, после по на запад в Будапеща и Виена, после на изток , много на изток – през Одеса и Киев, та  чак до Москва.

Отначало отивали в края на зимата и по Димитровден се връщали при децата и жените си.

Тогава се  искало дупе да се решиш на „30-40 конака път”. Вървяло се е пеш. Наемали са каруца, само за да носи багажа им. До мястото, за което  са тръгнали, е трябва да пренощуват 30 или 40 пъти. При 8 до 10 часа ходене на ден са се изминавали около 40 километра. Направете си сметка какво разстояние е трябвало да изминат. Освен всичко друго в онези времена пътищата са гъмжели от разбойници обирджии, това си е било престижна професия  сред всички етноси, населяващи Османската империя. Драгоманите, демек мениджърите по днешному,  на гурбетчийските пътувания, когато се е задавала пролет, са обявявали в  кръчмата – който се надея на ножа и пушката си, да тръгва с мене… После някои от смелчаците  се заселили около бахчите си в чужбината и започнало образуването на  българските колонии, от които и днес има живи следи.

Така около 1815 година

лясковчани направили първата българска бахча около Белград.

Земя за това им дарил лично княз Милош Обренович, но ги предупредил, че никой от съседите им по нива няма да им даде през неговото място  да минава вада с вода, с която да напояват бахчата си. Не ни трябва, успокоявали благодетеля си лясковските бахчованджии, ние ще си направим долап. Така и не можах със сигурност да разбера нашенци ли са измислил долапа или пък и него са го заели от някъде. Все едно.

Това  е едно гениално за времето си съоръжение. Животинче –магаре, кон или вол, е впрегнато да върти голямо дървено коело в посока обратна на часовниковата стрелка. Чрез  дървено зъбно колело хоризонталното въртеливо движение се трансформира във вертикално въртеливо във формата на продълговата елипса. Между две оси, едната на дъното на  кладенеца, другата  на повърхността, се движи двойна  верига, на която са закрепени кофички, направени от дебела кожа, груб плат  или метал. Така че когато слязат  в най-долната точка,  кофичките загребват вода, когато  се изкачат до най-горната, я изсипват в дървено корито, от което по вадите тя тръгва към зажаднелите растения. Такъв долап може и днес да се види в Лясковския музей.

В моето далечно детство имаше много бахчи около Пловдив. Пловдивчани наричаха собствениците им зарзаватчии. На север от града, където днес е базата на „Петрол”, поливаха с долапи, теглени от магарета със завързани очи, за да не им се завива свят от въртенето на едно място. Там, поради близостта на Марица, водата беше и сега е на метър и нещо под повърхноста и една магарешка сила беше достатъчна. На юг, където днес е магазинът на” Била” по пътя за Марково, вече помпите им бяха с елекромотори, защото водата се намира доста по-дълбоко.

Зарзаватчиите, които наричаха още северняци, са били не точно от Лясковец, но от селата около него.  Те разнасяха зарзавата си, така общо се наричаха чушките, доматите, патладжаните, тиквичките и пр., на малки платформи триколки, които бутаха ръчно. И днешните хипермаркетни аранжьори не могат да достигнат съвършенството, в което те подреждаха зелечуците си  върху количката. Минаваха по градските покрайнини  надвечер, когато  майките ни  се връщаха от работа в тютюневите складове и съобщаваха за присъствието си, като

викаха отрепетирано: ”Зарзаватчията, зарзаватчията минава…”

Под горната платформа на количката имаше по-малка долна, върху която разполагаха малките  количества непродадени от вчера зеленчуци. Тях даряваха безплатно на сиромасите, не зная по какви критерии определяха кой живее под границите на бедността.

Имах съученик, син на градинар, майка му беше рускиня от руските староверски села около Тулча.  Баща му си я  беше довел от последния гурбет преди  Втората световна война. На съученика ми  не му вървеше учението, но другарката по руски се притесняваше от него. Кой знае защо  майчиният език винаги притеснява някого, но да се върнем в зората на гурбетчийското градинарство.

Малко преди средата на 19 век българските градинари вече са подреждали направо дизайнерски сергиите си със свежи зеленчуци по пазарите на сръбските градове. Гражданите сърби вече познавали и  търсели зеленчуците, но  селяните от околните сръбски села, дошли на пазара да продадат някое яйце или бучка масло, виждали за първи път патладжан. И естествено се събрали на любопитни групи и питали каво е това. Като му омръзнело на нашенеца да обяснява, им казвал, че това са арапски (по онова време на всичко тъмнокожо се е казвало арапин) яйца.

Простодушните сръбски селяни вземали два патладжана и ги чукали един в друг,

както се чукат яйца над тигана.

Така постепенно българските градинари едновременно се замогвали и се приобщавали към други култури. Започнали да заделят за училища, църкви  и читалища. И у нас по родните си места, и по местата, където  образували свои постянни поселения. Където и  днес живеят техните далечни наследници, ползващи се с уважението на другите етноси, последното доказателство за което е паметникът на българския градинар, открит на 3 март в Будапеща.

Като стана дума…  Дружеството на българите в Будапеща е създадено през 1914 година. За първи негов председател е избран бахчованинът Лазар Иванов, който в програмната си реч е изрекъл фразата

„Бъдещето се гради не само с мотика, а и с вяра в Бога, и с отворени очи”.

Фраза, която днес можем да тълкуваме по различни начини. Ясно ви е какво е искал да каже тогава г-н Лазар Иванов за вярата в нравствеността и науката като основа на икономическия и всякъкъв прогрес. Но, когато на човек му се отворят очите… Нека най-напред по-важното, гурбетчийското градинарство настина е прокарало пъртина към еворпейското ни развитие, не би могло да има спор по това. Но и то като всички останали човешки начинания, с развитието си е приближавало неизбежния си край.

Преди българското градинарство в чужбина да тръгне към своя упадък, поумнелите и поотворили очите си за цивилизацията и прогреса бахчовани вече не държали непременно синовете им да наследят занаята им. Пращали ги да учат по престижни училища и университети. Да, но когато завършели университета, бахчованските синове не се връщали на бахчата, а се вливали във винаги ненаситната на кадри държавна администрация. Така между 1930 и 1940 година не е можело да бъде намерено държавно учреждение, в което да няма чиновници, родом от Лясковец. Не толкова това, колкото новите технологии за зеленчукопроизводство и необходимостта държавите да покровителстват родното си производство чрез механизма на  налозите, повело т.нар. гурбетчийско градинарство към упадък Вече казахме,  то е изиграло блестящо и много полезно своята  цивилизационна роля . Освен това ни дава всички основния да кажем, че

когато на човек му се отворят очите, той не блъска с мотиката,

за да произведе вкусните домати, прародителите на  възпетия от вестникарските заглавия соцдомат, а става чиновник. Или пък измисля високорентабилния дунапренов домат.

Или  пък съчинява бивалици и небивалици за медиите.

Още от автора: Баба Марта бързала, бързала…

Зарезан с лек дъх на краен квартал

Разказвайте за някогашното живо село

 С надеждата да запазим частица себеуважение

Шум в системата или система от шумове

Сбогом, прощавай хубава властчице, мандат си нямам да те прегърна

Мъка е да се живее в мъгла и мерзост

До празника, след който ще се събудим с дебела заплата …. (всички)