Писмо до приятеля емигрант

Здравей, Ицо,

Видях от фейсбука ти, че си гласувал в Сиатъл. Беше качил снимка при входа на секцията, а там – табела:  „Надолу по стълбите“. И беше запитал: Това прогноза ли е или упътване?

Ами, Ицо, всеки е тръгнал натам, накъдето иска.

Ние тук, у нас, искаме да сме недоволни. Тоест, слизаме надолу.

ГЕРБ спечели изборите и е недоволна. Бойко Борисов забрани на хората си да се радват. Веднага след изборите горчиво се оплака пред журналистите: „Вместо да се радвам, че съм победил, аз сега трябва да се чувствам отговорен, че сме победили!“ Е, как да не го съжалиш!

Маркес имаше една хубава фраза по този повод. Неговият герой Ариса след всяка любовна победа си казваше: А сега какво да правя с кожата на убития тигър?

Май ние, избирателите, хленчещия народ, сме кожата, която партиите се чудят в нафталин ли да я сложат, да си наметнат на раменете или да стъпят отгоре. А то една кожа! Остра – боде, капе – олисява, и току се нагъне от ридания.

Михаил Миков като чу Борисов, се успокои. Изглеждаше доволен, като обяви, че БСП вече е конструктивна опозиция. Хитри са социалистите, коварни!

Лютви Местан също си направи интелектуалните изявления с равен глас. Честно, не го слушах, а го гледах. Приличаше на шахматист, който е заложил засади на всички ходове на противника и го чака да види какво ще играе, за да го притисне. Ти играеш шах, Ицо. Ще те обидя ако ти кажа, че си добър. Но се сещаш какво искам да кажа за Местан, колегата в шаха.

Реформаторите също са недоволни, нищо, че спечелиха с 2-3 процента отгоре на прогнозите. Държат се като обедняла аристократка, харесана от най-личния момък на селото, към когото обаче момата има забележки: Много са ти големи бицепсите, пич. Я, вземи си прикрий достойнствата, че ме излагаш! Аз съм фин човек.

Няма да говоря за партиите нататък, но виж хората у нас. Всеки се чуди как да се изкара по-мъченик от другия. Дали ще го направи като чувствителен човек – с мълчание, или ще изсмучи цялата отрова от кръвта си и ще плюе – резултатът е все същия. Ние сме, като цяло, недоволни и страдащи хора. А това означава – „по стълбите надолу“. Всички искаме да поемем нагоре, но за да стане така, трябва направим кръгом. Лошото е, че това е заповед, която всеки сам трябва да си издаде. Но дисциплината, знаеш, ни е слабото място.

Де да можеше Господ да се провикне от небето: „Ей, вие, българите! Кръгом нагоре по стълбата!“ Ако си представим, че го направи, тутакси ще се появят независими, които ще кажат: „Демокрацията е в опасност! Един диктатор иска да ни отнеме свободата да се чувстваме омерзени.“ Преди тях обаче Волен ще се качи на един автомобил и ще извика с мегафона към небето: „Ей, американчетата! Я стига с тези фокуси! Да не сме стадо мустанги в прерията!“

Така стоят нещата тук. Няма победители, всички са победени. Това нито е лесно, нито е достойно. Да бродиш из блато и да изучаваш дъното му може да е позволено на биолозите, но трябва да се забрани на хората. Ние сме тук, за да се опитаме да победим. И по-точно – да тръгнем нагоре по стълбата.

Гласувахме. Стореното – сторено. Ицо, ти като пусна бюлетината, нали тръгна нагоре? И като пое към жилището си в Сиатъл, не започна ли да правиш сметки за кой месец да си резервираш самолетен билет за България? Ето и ние сме така. Някой трябва да вдигне самолета, а не да си прави кръгчета из пистата. Просто трябва да го отлепи от бетона и да поемем нанякъде. „Високо, високо“, както пееше ФСБ.