Седмицата, преразказана от Георги Петров

През отиващата си седмица  най-освиркваният досега български премиер отчете стоте дни на правителството си. Предшественикът му, сега като водач на опозицията, поиска вот на недоверие на това правитество. А най-честият и най-интерсният гост на значимите медии беше д-р Николай Михайлов, психиатърът, психологът, богословът, еродитът, бившият политик. Нямам съмнения, че този човек  е наясно с  тънката границата между личността с разнообразни и мащабни познания и всезнайкото. Убеден съм, че такива седмици с  масирано негово медийно участие няма да има много. Ако пък сгреша,  ще бъде жалко. Ще значи, че една  оригинална  личност е тръгнала да се самозатрива в медийни диалози с надуваеми събеседници. Примерно с Цветанка Ризова.  Казвам всичко това с голямо неудобство, защото… Защото, искам или не искам, моите опасения, че  иначе  научно обоснованите мнения на  компетента олекват от честото им споделяне, се влива е един съмнителен  поток от критики към изявени личности, които се критикуват само защото са изявени. Иначе казано, аз никому неизвестният, отправям упреци към личността, завоювала си авторитет в обществото, защото  по този начин  аз  се надявам  узналите за моя упрек, да ме схващат като персона от калибъра на тази личност. Как иначе бихте си обяснили безбройните негативни коментари, с които в социалните мрежи ние, обикновените хорица, обсипваме всякаквите политици, изявени артисти, спортисти и пр. известни личности.

Май  никой не е застрахован от такива  изкушения. През тази седмица дори Димитри Иванов- Джимо  написа в колонката си във в. „Сега”, че Достоевски му е скучен. Хайде, той може, защото е голям и по-отвисоко вижда. Както пееше  Висоцки:” Жираф большой, ему виднее…” Малко хора имат куража на г-н Иванов. Защо ли? Ами не зная, но си спомням  аналогичен случай от предишното политическо време  в бившата ГДР. В Дрезденската галерия предстояло  официално посещение на  държавен и партиен  ръководител  от много висок ранг. Ангажирана била  най-титулованата изкуствоведка да  му покаже шедьоврите на галерията. Когато се спрели пред Сикстинската Мадона на Рафаело, високият партиец попитал:” Та това ли  Сикстинската мадона,  аз си представях нещо много по-красиво…” Тогава специалистката не издържала и заявява:”Уважаеми господине, тази жена в течение на толкова  векове се е харесвала на толкова много умни и компетентни хора, че тя отдавна вече има право да си избира кой да я харсва.” Както и да е, винаги е опасно да излезеш от общоприетото,  но сигурно има разлика дали го правиш от властова надменност  или съвсем простодушно.  И май никой не може да  прехвърли другиму резилите, които му е предписано да изживее.

Едно от най-силно импониращите ми качества на д-р Михайлов е стоицизмът и търпението, с които позволява да му бъдат задавани всякакви въпроси и да им отговаря  бавно и спокойно с тренираната безизразност на лицето си. Запитаха го  как възприема възкръсналото след 20 години скандиране на протестиращите „Червени боклуци”? Червени боклуци е чалгата на десния ентусиазъм, отговори той. Запитаха го защо българите все се оказват на дъното на класациите по щастие в света. Защото мислят щастието като собственост, от която са лишени по вина на друг, отговори той. Не ми стана ясно защо избягваха да говорят в първо лице множествено число. А за да  подплати тезата си, че това ни правителство е с вродени заболявания, докторът  каза, че кабинетът дори няма куража да съобщи на обществото, че е победил протестите.  А това, че протестите, колкото и да ни бяха симпатични в началото си, се оттеглят от полесражението, го доказват усилията на други автори да изтъкнат ползата от тях, макар  и неуспели да свалят кабинета Орешарски. В общи линни изиграли  положителна рола в развитието на  гражданското ни общество. Какво да се прави, пред зейналите микрофони  и  камери трябва да се говори, вестниците  и сайтовете трябва да се пълнят с текстове, а смислено говорещите  като д-р Михайлов  у нас с в оскъдица. По тази причина  може би  през тази седмица можеше да се натъкнете на  заглавие като „Шекспировият Орешарски”. Или да  прочетете  твърдението на  протестиращия ексдепутат от БСП проф. Георги Близнашки, че  не му плащат да протестра, защото няма тарифа за  участие  на професор  по конституционно право в улични мероприятия. Да не ти дава господ да си шапкар и да ти се налага на този човек да му кроиш шапка.

И президетът ни   Росен Плевналиев, да ни го поживи Господ, позацапа метеното тази  дни. В свое интервю пред немското списание”Фокус”  многословно очерта опасност от трайна нестабилност в държавицата ни. На която е държаван глава!? Та той е длъжен в  служебното си качество да търси и намира начините, по които да се избегне тази трайна нестабилност, която  ще ни носи всякакви международни негативи. Нему не е позволено да произнася на глас най-лошия вариант. Както уважаващият себе си  лекар не би си позволил и при най-тежкото заболяване да посочи като изход смъртта. Макар, че тя е неизбежна. Иначе  президентът ни заслужава адмирации  за опитите си да контактува и разсъждава за проблите на държавата и обществото с гражданските организации.

Не се уморяват да напомнят за себе си  и личности, които заслужено или не до там позабравяме. Този път аплаузите са  за  иначе готиния рок певец ветеран и бивш депутат Кирил Маричков. Има план България да стане руска република, протръби той тревожно. А усмивката на лицата ни се върна, когато изложи аргументите си – защото между 10 и 15 процента от имотите в България принадлежат на руснаци. Г-н Маричков най-вероятно има предвид ваканционните имоти по морето и в ски курортите ни , в които новозабогатели братушки от дребна и средна ръка вложиха паричките си. Първо, те доста добре подействаха на родния ни строителен бизнес. И второ, руските олигарси пък изкупиха кажи-речи половината замъци на британските острови , но на  Нейно Величество Кралицата не й пука от това.

През тази седмица ми донесоха армаган от Скопие бутилка гроздова ракия. Ракийцата е превъзходна, но  велик е текстът отпечатан на  кичозничкия етикет:” Со овоj божествен пиjалок сопругата на Александар Македонски Роксана го причакува своjот сопруг залечуваjки раните од долгите воени походи.” Аз нямам съмнение, че ако в Скопие се прозвиждаха  примерно мобилни телефони, на етикетите им щеше  да напишат, че с този телефон Роксана се е свързвала с  нейния Александър преди всеки негов поход или сражение  и му е пожелавала успех.  Александър Македонски е умрял през  323 години пр.н.е. Говори се от препиване, но с вино, а не с ракия, защото пукницата е донесена по нашите земи от арабите най-рано през 14 век от новата ера.  На какви ли не маймуни се правим ние, малките човеци и малките народи, за да ни забележат. Ама щом на братята им е хубаво да  си  подскачат из векове и ери в историята , като козички по камънака, да си го правят. Абе, дали   пък щастието  не се състои в това да  си измислиш  хубав свят и  да се мъчиш да  живееш  в  в него. И дали не сме го наследили  заедно  това щастие от предците ни и  при делбата на наследството македонците да са ни го свили.  Трябва да се  пита д-р Михайлов.

 

Още от автора: Заповядайте на домашно вино, а винпромите да си пият тяхното

Възхищавате се от мъжете с пушки и джипове? Аз – не!

Властта, екологията, хлябът на миньорите и техните кирки  

Злото в намазаните с шарлан чиновници, 

Звънът на хлопките и гневът на площадите

Без ирония: 60-те автори на Хартата да направят партия

Загубени в новото безвремие

Каква е разликата между дамата на село, анализатора и обикновения п…?

Нашият човек във властта и ние досадниците

За дядото на Червената шапчица и неговите наследници

Вино по никое време

Да изцапаме България за един ден!

Ял съм чесън, извинете