Седмицата, преразказана от Георги Петров

Изключенията, лъхащи на човещина

В началото на  изтичащата седмица във вестник „Преса” излезе статия под заглавие „Липсващият европеец на България”. Не беше подредена в класациите за най-четена, най-коментирана или някакво друго ”най”,  с други думи не  беше забелязана. Но това не  е  проблем  нито на статията, нито на нейния автор. Причините, поради които аз нямаше как да я пропусна, са много лични, но това не значи, че въпросната статия не  заслужава  внимание. Впрочем, доказателствата, че тя е имала смисъл, се появиха още този петък.

Под цитираното заглавие, авторът питаше защо еврокомисарят ни г-жа Кристалина Георгиева  е отстранила от фокуса на приоритетите си  проблема със сирийските бежанци в България? Защото веднага след като е избран за еврокомисар, човек престава да бъде функционер на собствената си партия или собствената си държава и си става стопроцентов европейски чиновник. Да, но според автора,

г-жа Георгиева държи да не бъде забравяна и като български политик. Иначе би настояла да бъде извадена от рейтинговите класации

на  българските политици. В такава една, между впрочем и тази седмица, г-жа Георгиева е на първо място. Наистина с нашия проблем в еврострукторите се занимава еврокомисарят по вътрешните работи Сесилия Малстрьом, но българинът, който най-добре познава дейността на тези структури, е точно г-жа Георгиева, твърди не без основания  авторът. Нали не може, като ти кажат, че майка ти е болна, твоята реакция да се състои само в изтъкването, че ти не си лекар. Това сравнение не е от въпросната статия, то е наше допълнение.  Пак между впрочем, ако си направите труда да прочетете тази статия, няма да се разочаровате. Но тя е интересна преди всичко с това, че необичайно бързо постигна това, което целеше. В петък в нашите български медии можеше да се прочетат думите на  комисаря по международно сътрудничество и реакция при кризи Кристалина Георгиева: ”Проблемът с помощите за бежанците не е в правомощията на моята дирекция, а на еврокомисаря по вътрешните работи Сесилия Малстрьом. Аз обаче имам морален ангажимент към кризата и към ролята на България в справянето с нея.”

И г-жа Георгиева посети бази за приемане на бежанци. Разговаря с тях, разговаря с представители на Червен кръст и въобще с  хора, чиито служебни задължения са свързани с този най-наболял в момента в нашето общество проблем.

Тъй като  надничам по  форумите в мрежата, съм  сигурен, че мнозина ще кажат:” Е, посетила бежанците и функционерите, занимаващи се с бежанците и каква файда?” Убеден съм, че полза ще има, като съдя по реакцията на нашата еврокомисарка след вестникарската публикация. В такива случаи големците от нейния ранг по нашите географски ширини обикновено се разгневяват. Кой е този автор, е първият им въпрос. Кой стои зад него? Това е постановка, политическа при това, опит да бъде дискредитиран, съответно дискредитирана. Това сме свикнали да чуваме. Г-жа Георгиева запази достойнството си и излъчи уверения, че  ще продължи да го пази, като направи всичко по силите си, за да помогне на България и управлението й за справяне с проблема. Макар, че  страната ни е неподготвена за посрещане на бежанци и е повече от очевидно, че у нас те ще живеят при  мизерни условия. И все пак, не е без значение съчувствието на еврочиновник от по-висок ранг. Говори се, че  едно от основните условия да успееш в политиката, е това да можеш изцяло да се освободиш от скрупулите си. То  така се говори и за журналистиката, но се радваме на лъхащите на човещина изключения и в двете области, нали?

В същото време, пак през тази седмица, посланикът на Германия у нас Матиас  Хьопфнер отново намери повод да заяви на всеослушание, че

нашата журналистика е, извинете за израза, посрана.

Защото „олигархични кръгове контролират медиите и така защитават интересите си”. Г-н посланикът не пропусна да подчертае и всичките  смърдящи последствия от този факт в нашата родна журналистика. Най-голямо внимание от неговото изявление обаче заслужава твърдението му, че журналистическата солидарност е  универсалното лекарство, което може да върне достойнството, както на   журналистическата професия, така и на упражняващите я.

Като човек, прекарал почти 40 години в тази професия,  казвам без никакви угризения, че журналистическа солидарност почти няма. И ако се появи случайно, изчезва скоротечно, както сиренето и кашкавалът изчезват от частните складове, натоварени  от Държавния резерв да съхраняват  продуктите за черни дни на родината. Ако проявиш солидарност с някой  колега, губиш от вниманието и способностите си, нужни ти да пазиш себе си. Споменатите от г-н посланика

собственици на медии по правило се стремят да назначават за техни управители  и мениджъри лица с манталитет на фелдфебели.  

Не казвам офицери, защото понятието офицер предполага собствена мисловна дейност. Г-да фелдфебелите назначават за свои  помощници по екипи и отдели лица с манталитет на ефрейтори.  Другите, мислещите, не биха изпълнявали безпрекословно и   в противовес  на законите на занаята заповеди и нареждания на собствениците, нямащи нищо общо с журналистиката. При това положение за бедния български  журналист остава единствено варианта да се държи на работното си място като новобранец в казарма, да хвърля  всичко, на което е способен, за да пази себе си. Ако случайно се появи непокорен на фелдфебела си журналист, той, фелдфебелът, просто  го подхвърля на тези от колегите му, които болезнено искат да се издигнат. Все едно, че го е подхвърлил на гладни кучета.  Ако не беше такава картината в нашата журналистика,  хората с пари нямаше да инвестират в медии.  Нали казват, че  в условията на свободен пазар капиталът  много рядко прави грешен ход! Съвсем отделен е въпросът дали обществото ни има нужда от такива медии,  но на свободния пазар какво му пука от това! Да  се притеснява германският посланик.  Нали реакцията на  г-да фелдфебелите е съвсем резонната – посланикът се бърка във вътрешните работи на страната ни, да бъде отзован и изпратен без орден „Стара планина”. Тези хора, скъпи колеги, ако бяха родени в древността, щяха да убиват приносителите  на лоши вести.  А колко много ми се иска  случаят, с който започнах, да е предвестник на нещо ново и истинско.

Колкото и да е раздалечено от здравия разум, другата основна тема на тази седмица беше амбицията на елита на БСП да премахне тоталната забрана за тютюнопушене на обществени места у нас. Толкова е прозрачно, че с това те не  искат  нищо друго, освен да привлекат гласовете на  пушачите и то тази част от тях, за които мисленето е мъка. Имат своите основания и тези, които искат премахването на тоталната забрана и тези, които искат тя да остане. Самият спор е глупав, защото  се опитва да се пребори със следствието, а не с причините, които  правят така, че лошата стара традиция да  намира новите си  последователи  сред децата.  Да оставим и това, че в този случай

държавата ни казва на заека беж, а на кучето дръж.

Субсидира тютюнопроизводството,  никак не е строга спрямо масовите нарушения на законовата забрана да се рекламират цигарите, а в същото време  комично се  колебае дали  да остави или отмени тоталната забрана на пушенето на обществени места. Пуберите започват едва ли  не веднага след детската градина да пушат и пият. Защото  смятат, че с ранното усвоявана на пороците стават  интересни на срещуположния пол, което на тази възраст е много силен, неукротим инстинкт. Ако държавата и обществото ни искат сериозно да се справят  с този много голям проблем, трябва да  създадат  условия подрастващите да се изявяват по друг начин. Например в масовия спорт. Състезания по различни дисциплини между паралелките в училището, между училищата, между общините. Състезателни, даващи възможности за изява, могат да бъдат и  заниманията  с наука и изкуство.  Моделът го има във  Великобритания, САЩ  и другаде по света. И  от правенето му у нас преди промените може да се потърси полезен опит, но  никой не се е е заел да го търси .  Най-вече, защото тровещите се с тютюнев дим, дори и децата, са много полезни за бюджета, без това  да им е официално признато.

По-притоплена от темата за тютюнопушенето  през тази седмица беше само темата за връщането на  прословутия параграф 12, който пази от публично разкриване бившите сътрудници на Държавна сигурност, които сега работят в разузнаването и контраразузнаването. Но пък  колко много се зарадваха  на  новата възможност логорейно да се изправят срещу  неумиращата според тях  многоглава  лямя  на Държавна сигурност г-жа Екатерина Бончева и г-н Методи Андреев.

 

Още от автора: Ех, защо няма световно по дебелоочие, че да са му нашите службаши вечни шампиони! – 28 септември

 Седмицата, преразказана от Георги Петров – 21 септември

Заповядайте на домашно вино, а винпромите да си пият тяхното

Възхищавате се от мъжете с пушки и джипове? Аз – не!

Властта, екологията, хлябът на миньорите и техните кирки  

Злото в намазаните с шарлан чиновници, 

Звънът на хлопките и гневът на площадите

Без ирония: 60-те автори на Хартата да направят партия

Загубени в новото безвремие

Каква е разликата между дамата на село, анализатора и обикновения п…?

Нашият човек във властта и ние досадниците

За дядото на Червената шапчица и неговите наследници

Вино по никое време

Да изцапаме България за един ден!

Ял съм чесън, извинете