Художници построиха Ноев ковчег за животни в красивата пустош на Пирин

Братята Атила и Сидер Седефчеви зарязаха боите, за да запазят прабългарските породи

Двама братя с талант и дипломи за художници заживяха в ничието село Влахи, сред празните, пустеещи къщи и 6 души местно население. Селото е в Пирин, на 9 км от Кресна, има ток, но водата е проблем, няма достъп до интернет, освен ако не изкачиш близкото възвишение. Мисията на Атила и Сидер Седефчеви, които иначе са от Перник, е да опазят прастарите български породи животни. През 2000 г., когато Сидер е бил на 28 г., а брат му на малко повече, те се преселват във Влахи (771 м н.в.) и изграждат стопанството заедно със семействата си.  През миналата година тяхната ферма е обявена за „Ноев ковчег“ на изложение в Торино. Причината: Седефчеви отглеждат стада от автентичните каракачански овце, караканачански коне и каракачански кучета, калоферска дългокосместа коза и българска виторога коза. Те са учредители на Българското дружество за опазване на биологичното разнообразие Семпервива (Вечно жив – пр. лат.).

Началото      

Началото е свързано с каракачанското куче. Сидер разказва, че е имал такова куче, от което бил възхитен и изумен. Описва го като изключително интелигентно. Команди като тази да донесе хвърлената пръчка са направо обидни за тази порода. „Това е куче, което само като го погледнеш, по очите ти разбира, че е направило грешка. В критична ситуация светкавично и самостоятелно взима решения, и действията му са изключително точни. Никой не учи каракачанските кучета как да пазят стадото от вълци и други хищници. Когато са група, те не се движат заедно, а застават от четирите края на стадата“, описва Сидер. Затова и каракачанските кучета се наричат пастири. Преди време Седефчеви изпратили на американски животновъди свои каракачани. А отвъд океана последвали възторжени и благодарни писма на фермери. В тях те разказвали за различните кучета, които са охранявали стадата им. Но нито една порода не можела да се мери с българските каракачанки. Интелигентността им била ненадмината.

След това овцете    

Сидер и Атила решили да издирят и истински каракачански овце, за да ги развъдят. Обиколили много селца, предимно българомохамедански, в Рило-Родопския масив и успели да изкупят 40 овце от тази порода – автентични каракачански овце, гледани от векове в овчарските села. Две години търсели мъжко животно, за да могат да размножат стадото. Накрая 101-годишен старец ги насочил към овчар, който можел да им помогне. Днес стадото им наброява 500 броя, от които около 50 са мъжки животни.

„Вълната им стига дължина до 40 см, имат суха костна система, изключително темпераментни са и със силно развито стадно чувство“, описва старата прабългарска порода Сидер. На 500 овце един овчар е достатъчен. Някога тези животни са били водени от каракачаните – номадско племе, наследник на траките, което непрекъснато се е местело със стадата си и е живеело лятото в Родопите и Балкана, а зимата в Гърция. Това е определило и едно съществено изискване на тази порода овце – движението. Всеки ден те изминават по над 15-20 км нагоре по баирите на Пирин и още толкова обратно. Сидер показа снимки на стадото точно под „Кончето“ на Пирин. „Разбира се, че могат да стигнат до върха“, възкликна той. „Но има забрана и затова не ги пускаме.“

После конете 

След като създали каракачанското стадо овце, Седефчеви започнали да издирват и каракачански коне. Официално породата

се е водела за изчезнала от страната. Изчезнала, защото кончетата били изловени и продадени за месо в Италия. След много издирвания братята художници се сдобили с 18 истински каракачанеца.

2005 г. – калоферската коза

„През 2005 г. нищо не се говореше за козите – какви породи има от тях, колко стари са … Нищо.“ С питане обаче Седефчеви стигнали до Калофер, където имало компактна популация от кози, които местното население отглеждало от незапомнени времена. „Калоферската дългокосместа коза е изключително красиво животно“, разказва Сидер, а също така показва на снимка. Косъмът ѝ е лъскав, мек и игрив. Мъжките екземпляри са със спираловиден рог, здрави, едри и с големи висящи уши. Имат и характерен перчем. Така, преди 8 години, в Ноевия ковчег в село Влахи влезли и калоферските кози. В момента те наброяват 230, а мъжките са 50-60. Яретата са къдрави като пудели. Това лято паднала мълния в козефермата и тя изгоряла, но козите са живи и здрави. Не стана ясно дали вече е изградена нова ферма за тях, а и „АгроПловдив“ не се сети да попита, сигурно защото Седефчеви не приличат на хора, които ще си зарежат стадото на произвола.

И накрая – българската виторога коза 

Българската виторога коза се счита за най-атрактивна сред стадата, приютени в село Влахи. Към нея проявяват огромен интерес международни специалисти. Тя е била разпространена в България през миналия век, но държавата не полагала грижи да я опази като порода. И в това време, в годините на соца, делегация от Министерството на културата на ГДР пожелало да изнесе от страната екземпляри от виторогите кози. И слава Богу, че станало така, защото Германия съхранила породата. Днес тези кози се срещат в немски зоологически градини, а също така и във ферми. Братя Седефчеви имат стадо и от тази порода.

Днес

Художниците днес майсторят сирена от млякото на стадата си. И здраво работят. „Без нас нищо не става“, обясни Сидер. „Работниците знаят от „А“ до „Б“ и ако ние не сме непрекъснато във фермата, всичко ще замре.“

И Сидер, и Атила (те казват, че имената им са съвсем български, дори прабългарски) признават, че понякога им се иска само да рисуват и рисуват, и че сега, за съжаление, почти са прекратили работата с четката. „Понякога правя по някой и друг плакат, когато участваме в изложения“, каза Атила.  И двамата обаче са сигурни, че по-важно от рисуването е опазването на старите български породи. Тези животни са местни породи, издържат на болести и други несгоди, справят се и имат право да оцелеят в модерното време. По света има организации, които действат със същата мисия – да запазят автентичното животинско разнообразие такова, каквото Бог и древните хора са го създали. Те организират изложения, финансират самобитните пазители на породите (фондация Slow  food) и подкрепят оригинали като Атила и Сидер Седефчеви.

Сидер Седефчев разказа за Ноевия ковчег в с. Влахи днес на работна среща в Аграрния университет. Темата бе „Устойчиво развитие на автохтонните породи чрез опазване и маркетинг на традиционните продукти“. Атила снимаше, а съпругата на Сидер слушаше внимателно.