Мъжът, който преплува Ламанша: Всеки човек е съвършен!

Според Ангикар Саша Джорджевич хората са като гъсениците. Някои от тях, и то не малко, вече са се превърнали в пеперуди. Повечето обаче не искат.

В продължение на два часа и половина сърбинът от Ниш Ангикар Саша Джорджевич (43 г.) задържа вниманието на пловдивската си публика тази вечер, 19 май, в една откровена лекция за своите прозрения в последните 23 години от живота си. Той е един от малцината хора, преплували Ламанша. Направил го е през август 2010 г. за 19 часа и 22 минути. Забележителното е, че Ангикар (това е духовното му име – б.р.) не се е занимавал никога професионално с плуване и че дори не е тренирал сериозно за това изпитание.  Най-късото разстояние между континента и острова е 35 км, а Ангикар е изплувал 42, тъй като теченията са го отклонявали.  След лекцията той сподели пред АгроПловдив, че тази година също ще се хвърли в „канала“ между Великобритания и Франция.

Преди това е участвал в ултрамаратон и е изтичал 1600 км за 15 дни. Изкачил е един от най-трудните върхове в Алпите – Матерхорн, когато е живял в Швейцария. Ангикар е ученик на духовния водач Шри Чинмой, който почина през 2007 г.

Той започна лекцията си с въпроса какво е душата. Изслуша няколко отговора и представи своя.

„Душата през повечето време живее в духовното сърце, което е в средата на гърдите. Тя е божествената искра в нас и е част от по-висше съзнание. Минералите, растенията, животните – всички те имат души, както и хората.  Всяка е индивидуална и се различава от другите, но заедно образуват едно висше същество.

Атеистите го наричат Вселена, енергия. Вярващите го назовават с различни имена

– Всевишният, Бог, Аллах. Това всеобщо съзнание съществува без значение дали вярвате или не. И ако имаме възможност да опознаем по-добре нашата душа, ще опознаем по-добре и Твореца“, обясни Ангикар.

Той призна, че на 20 г. е бил „краен атеист“. Смятал е, че е върховна глупост да вярваш в Бог или нещо подобно. Но започнал да медитира, имал преживявания и … повярвал.

„Ние сме съвършени. Когато медитираме, постепенно  опознаваме душата си. Тя притежава това, от което се нуждаем – мир, дълбока и силна  любов, познание, светлина, радост… Всички се нуждаем от тези състояния. Те са в нас, а ги търсим навън.“

„Нали знаете какво е мускус“,

продължи Ангикар. „Това е вещество с особен, силен мирис, който се използва в парфюмерията. Произвежда се от телата на елените. А еленът цял живот го търси. Обикаля навсякъде, за да открие откъде идва това невероятно ухание. Накрая умира без да е разбрал, че неговото тяло го създава“, даде пример лекторът.

„Какво е необходимо на човека, за да открие своя „мускус“? Първо, да успокои тялото си. Второ, да направи ума си тих. Трето, да медитира. Медитацията не е нещо митично и екстремно. Всеки е медитирал поне веднъж в живота си. Медитация е, когато гледаш изгрева или залеза. Когато пътуваш във влак и наблюдаваш забързаната от скоростта природа. Тогава си в друго ниво на съзнание.“

Първият си маратон Агникар изтичал, след като бил медитирал една година. Негов приятел го помолил да потича малко само в началото, за компания. Двамата започнали да бягат и да си говорят. И в един момент Ангикар финиширал. Смаял се.

Попитал ума си вярно ли е това, а той отговорил, че не може да е истина.

Не бил тренирал, няма как да е изтичал маратон от 42 км. Попитал тялото си – то се оплакало. По този повод лекторът даде съвет: „Ако слушаш ума си, надалеч не можеш да стигнеш. Много е ограничен.“

„Бях започнал да опознавам душата си и тя ме вдъхнови да узная какъв е моят капацитет. Бях вдъхновен да видя докъде мога да стигна“, продължи с разказа си Ангикар.

Така дошъл ред на ултрамаратона от 1000 мили (1600 км).

„Това е 160 км тичане по 18-20 часа на ден. Дори и с автомобил да го правите, е много“,

преценя Ангикар. Обаче…

„Първия ден цялото тяло ме болеше. Втория ден – още повече. На третия ден умът се намеси: Защо го започна въобще?

На четвъртия ден умът спря. Блокира. Изобщо нямаше представа какво се случва и защо. И тогава се появи душата.“  Лекторът не пропусна да признае и терзанията си. В последните дни не можел да тича от болка, само ходел. И се жалвал: „Защо, Всевишни, толкова ме изтезаваш“, питал измъчено той. И получил отговор: „Мое дете, как мога аз, който те обичам безкрайно много, да ти причиня такова страдание?“ Ангикар бил щастлив, страшно щастлив да разбере, че Творецът го обича „безкрайно много“.

„Бягах и плачех“, сподели ултрамаратонецът.

Скоро след това заминал като служител на ООН за Швейцария, където при една разходка съзрял недостъпния връх Матерхорн – скали, издигнали към небето, които казвали: „Няма да те пусна отгоре!“

Ангикар се записал в местен алпинистки клуб и след четири месеца бил на върха, в който се влюбил от пръв поглед.

След това последвало преживяването при Ламанша. Хрумнало му, докато плувал в езеро в Сърбия. Много пъти съсредоточено отправил въпроси към душата си може ли да се справи с това изпитание. Тя не била против.

Големият проблем бил да намери треньор по плуване.

Водата в Ламанша през август е 16 градуса.

Проблемът е, че тялото може да изпадне в хипотермия и органите да откажат да работят. Затова тренировката била изключително важна. До момента нито един сърбин не бил преплувал протока. Ангикар проучил, че на Еверест са се качвали три пъти повече хора от тези, които са прецапали ръкава. Когато отправял молбите си към сръбските треньори по плуване, те му отговаряли, че няма нужда от тях, а от психиатър.

Така, със самостоятелни тренировки, които лекторът определи като несериозни, приближил деня на голямото плуване. Преди това състезателите можели да тренират по крайбрежието. Ангикар бил много бавен и по тази причина си нямал компания. Помолил се на Всевишния да го освободи от тази самотност и Той, който е голям шегобиец, му изпратил плувец с неговата скорост. Оказала се 80 годишна баба, която пристигнала на брега, за да подкрепи внука си и междувременно се раздвижвала.

Когато плувал през Ламанша, сърбинът от Ниш получил подкрепа от „страхотна божествена енергия“.

„Като стигнах до френския бряг, побягнах“,

припомня си той. „Имах толкова много енергия, че дори ми хрумна да се върна с плуване обратно в Англия.“

Според Ангикар Саша Джорджевич хората са като гъсениците. Някои от тях, и то не малко, вече са се превърнали в пеперуди. Повечето обаче не искат. Но все някога, все някога ще полетят.