От подивяла круша круши да береш

 Седмицата, преразказана от Георги Петров

Тук на село е различно. Тук  въздухът не е най-мръсният в държавата, дори обратното. Тук и хората са различни, но това си е тяхно право. Когато нещо ме питат, не ги лъжа, отговарям  им честно, но кратко с „ да-да” и „не-не”. Както препоръчва Светото писание. Те, мисля си, не са доволни от моите отговори. Защото тук е прието да те питат примерно къде отиваш. Като отговориш, те питат какво ще правиш там. Ако и на този въпрос отговориш, започват да те съветват как да постъпиш. Не пропускат и да обосноват съветите си, като посочват примери.  С кого какво се е случило, когато е бил там, закъдето ти си тръгнал и пр. 

Пример за онагледяване… Месец юли е. Това е времето, когато зреят най-разпространените круши. Аз знам  на едно място в гората, всъщност в самозалесилите се някогашни ниви, една много стара круша, чиито плодове от години делим само с птичките божии. Тръгнал съм за там. Срещат ме. Питат ме къде съм тръгнал.

Отивам в гората, чистосърдечно отговарям аз.

Какво ще правиш там, настойчиво ме пита срещналият ме. Ще се разходя, казвам и се усмихвам някак извинително, защото съм  сигурен, че отговорът ми няма да бъде приет като достатъчен. В очите на събеседника ми забелязвам нещо като обида, сякаш казва – не ме уважаваш, нещо те спира да си говориш с мен.

Ако не му кажеш какво ще правиш в гората, ще последва нещо, което, ако не си живял тук, никога няма да разбереш защо се случва. Човекът срещу тебе ще започне да ти разказва колко стар е неговият род, колко уважаван е бил прапрадядо му, който не могъл да изтърпи псувнята на един лош турчин, извадил ножа и турчинът станал с една глава по-къс… Този разказ задължително ще бъде накъсван с риторичния въпрос: ”Какво си мислиш ти?” Цялото това повествование има за своя генерална цел да ти докаже, че човекът срещу тебе не е  случаен, както тук се изразяват „не е кой да е” и ти си длъжен да се държиш с него, както тук е прието.

Ако продължаваш да мълчиш недоумяващо,  човекът, когото си срещнал, ще се връцне ядно и ще произнесе  убийствената според тукашните схващания фраза:”Всеки друг, ама не и ти, който никой не те знае и не те познава…” Нямаш право на собствени виждания по това какво трябва да съдържа един случаен разговор. Мислиш си, че всеки има право да си мисли, че може да бъде различен, но

различността тук се приема за антиобществено явление

и се наказва. Най вече с одумване.

Затова аз казвам на срещналия ме, че отивам да си набера круши от подивялата круша. Казвам още, че бързам, преди птичките да са накълвали най-зрелите плодове на въха на дървото. Защото знам какво ще последва. Чакай, недей толкоз да бързаш! Изречено е по-категорично от заповед. Няма друга възможност, трябва за поредния път да изслушам притчата  за Бубчо.

Крушата и ябълката са подобни дървета, семкови. Клоните на ябълката са здрави, но  на братовчедка й крушата клоните са лъжливи. Крехки са и се чупят под тежестта на качилия се на дърво да бере круши.  Казвали го това на Бубчо /тук казват „на Бубча“/, ама той – дебела глава. Качил се на крушата и започнал да замеря казващите му, че крушата е опасно дърво, с гнили круши. Докато дървото изпращяло и … „ Ей го на – толкоз години, откак Бубчо се е забравил…”. Какво забравяне, бе брате,

а си споменал думата круша, а е последвала притчата за Бубчо.

Той е влязъл и в историята, и в митологията на селото. Пък и на селата около него.

Бих написал цял опус за старанията, които талантливи и усърдни   хора, цял живот полагат, за да заслужат  само едно споменаване в историята, не всеобщата, а на областта, в която те работят. И повечето не успяват, защото историята е претъпкана. Докато Бубчо с едно изтрещяване на крушовия клон става легенда. Е, местна, но легенда.

Странно е за мен поведението на хората от това село, но аз се старая да не ги обиждам, да не ги засягам. Аз съм тук заради свободата да се разхождам из околните хълмовете на граничещата със селото Средна гора. В моя случай това трудно може да се нарече планина, но си има всичко. И птички, и тревички. Има и достатъчно разнообразие от животинки. Но аз се отплеснах. Харесват ми околностите на селото и затова съм тук. Общуването с хората ми е трудничко.

Но това не значи, че мразя тези хора. Напротив, мисля си, че те, които имат по една или няколко притчи за всеки вид човешка дейност и ги използват при всяко споменаване на тази дейност, без да се боят, че ще станат скучни, са много важни хора. Те пазат традициите. Без тяхната наивност /тази дума сигурно има и много благородни значения/ и  нагласа да си обясняват живота, налагайки  върху проявленията му стари шаблони, няма да има традиции, обичаи и  житейски ежедневни, битови церемонии. А те са много важен елемент от културата на един народ, но да не изземваме хляба на етнографи, фолклористи и  всякаки други напъващи се да запазят традициите, като ги запишат. Дано не съм прав,  но резултатът от  техните напъни ще е в най-добрия случай хербарии от традиции и обичаи. Мъртви цветчета от народната душевност под стъклен похлупак. Те са смислени, когато живеят, а могат да живеят само в сърцата на непокварени или, нека бъдм реалисти, най-малко покварени от цивилизацията хора. Нещо, което си има и своите отрицателни страни, разбира се.

При  една от  сутришните ни разходки

кучето ми се натъкна на трупа на убитата язовка.

Нали така наричат самката на язовеца. За последните  две години съм я виждал няколко пъти отдалеч. Каза ми, че  е язовка, а не язовец, 80-годишният овчар бай Митьо. По специфичен за женските екземпляри начин се оцветявала от урината козината на задните й крачета. Наричаше я борсучка. Той ми каза още, че това животинче е нещо като майстор  дюлгерин  в природата, то строи   къщите на другите гадини. Язовката си изкопавала дупка, в която да отгледа малките си и държала да е много чисто около входа на дупката й. Лисицата или чакалът  идвали и се изхождали непосредствено до отвора на  борсучетолеговище. Погнусена, язовката напускала осквернената си  дупка  и тръгвала да търси подходящо място, където да  си изкопае друга, гадовете заселвали старата  борсуча дупка и си живеели в нея. Борсучката виждах рядко, но често минавах край  дупката й, за да видя дали не е осквернена. Не беше.

Днес видях язовката мъртва. Беше полегнала на една страна  и над корема й зееше дупка от куршум на ловна карабина. Не зная кой го беше направил, но

не бих искал да дишам един въздух с този човек.

Въоръженият примат е стрелял по борсучката, защото трябва да стреля по нещо. После е изоставил трупчето й на мравките и мършарите, защото няма уменията да одере кожата й. Заради която кожа  обикновено убиват тези животинки.

Напоследък  и общуването с медиите ми е трудно и най-вероятно вината за това е изцяло моя. Слушам радио и рядко гледам телевизия. Имам усещането, че журналистите и предаванията, които според мен си струват, са потопени от селяшката всезнайковщина на другите, на по-вървежните репортери и коментатори. Да не говорим за най-тиражните вестници, които изцяло са възприели  методиката на селската клюкарка. Мисля си, че в тези наши дни , кой знае защо, журналистиката ни  силно наподобява разговорите при случайна среща на село. Според мен това не е добре, но според пазара е нормално.

Не зная как е изглеждал гореопоменатият Бубчо, но когато не рядко чувам  за него,

аз си го представям  с побеляла рошава коса и с папионка. Като г-н Георги Лозанов,

медийният експерт и шеф на СЕМ. Който не може да не вижда, но не признава публично, че е пагубно и за обществото, и за медиите, медийните гафове да се прикриват зад принципа за свобода на словото. Последното му геройско изявление твърди, че журналистите не носели никаква вина за отшумяващото разстройство в банковата  ни система.

Простете натуралистичните ми фантазии, но тези дни и  т.нар. ни политическа система, и държавното ни управление ми приличат на бурсуча дупка. Която всички налични лисици и чакали са се втурнали да осквернят, за да заживеят в нея. Осквернили са я изобилно, но как всички  да заживеят в нея? И вият, и се дращят, и се хапят, и с пяна на уста повтарят риторичния въпрос: „Какво си мислите вие?”.

А аз съм тръгнал от подивялата круша круши да бера.