Микеле Санторели, италианецът, който казва: „Ние, българите“

„Куминяно фрут“ започна от черешите, но вече изкупува почти всички плодове в страната и ги преработва. Ще издигне върху бившата спиртоварна на цар Киро консервен завод

Той е Микеле Санторели и вече 25 години работи в България. Прилича на 30-годишен, но това не може да е истина. Има акцент, но речта му е словесно богата и може да изрази ясно мисълта му. България вече тече във вените му и той признава, че се чувства по-добре тук, отколкото в родината си. „Все по-рядко пътувам до Италия – по веднъж месечно, и то само да видя майка ми и брат ми, който управлява фирмата там“, уточнява Микеле. „За коя от фирмите ни ще говорим“, пита уточняващо в началото на разговора. За лош късмет, точно тези дни сайтът на Търговския регистър се е счупил. Фирмите им? Накрая разбирам, че сигурно са доста.

Публикациите за Микеле Санторели се събират в три теми. Първата и най-масова – кюстендилските череши и безобразно ниските цени, на които той ги изкупува. Втората е свързана с цар Киро. Санторели спазарил с данъчните една от къщите му и изхвърлил златния трон на богатия затворник. Третата е, че „Куминяно фрут“ ООД, която е собственост на фамилията, е №1 в страната в сферата на преработката на плодове. И по-точно – на череши. Информацията е стара, но към днешна дата няма как да не се препотвърди, при положение, че същата фирма е №1 в глобален мащаб.

Черешите обаче се оказват само

„първият ден от сътворението“,

както се казва.

„Още през 1991 г. пристигнахме в България, за да изкупуваме череши. И отидохме в Кюстендил“, разказва Микеле Санторели. Причината да се озоват тук е бил недостигът на череши в Италия, Испания и Франция – държавите, от които „Куминяно фрут“ традиционно изкупувала плодове за основната си дейност. И по онова време семейната фирма не е била малка. Създадена е в следвоенната 1948 г. от дядото Санторели. В кризисната за черешите 1991 г., кюстендилските градини се оказали добър извор на суровина. Най-големият производител – Турция, не бил вариант, тъй като там плодовете са със сортове и грижи, които насочват реколтата към по-скъпия сегмент за прясна консумация. А италианската фамилия търсела плодове за преработка, каквито са повечето у нас.

Микеле обяснява, че черешовите градини на Кюстендил, които са върху 8 хиляди декара, били добро основание за инвестиции. И Санторели започнали да влагат пари в тях, като поели грижите за растителна защита, така че реколтата да е най-малкото без червеи. Наели услугите на агроном и на хеликоптер, който пръскал в правилните срокове дърветата. Сдружили се и с други фирми изкупвачи и ежегодно техните разходи по опазване на черешите им излизали към 100 хиляди лева.

Междувременно, през 1995 г. „Куминяно фрут“ регистрирала българско дъщерно дружество, в което участвали тримата братя. Базата, където черешите започнали да се изкупуват и консервират, била в пловдивското село Катуница. Там е и до днес.

„През 2000-а година изоставихме кюстендилския район“, припомня си огорчено италианецът. Причината е, че местните предпочитали да продават на пазара и на по-висока цена черешите си, а освен това, когато се появял купувач с по-добра оферта и  без да е вложил и лев в растителната защита, кюстендилци, без да им трепне окото, се спазарявали с него. Капакът бил, когато местен отговорен човек поискал от Санторели рушвет по 50 хиляди лева, за да уговори хората да си дадат на него продукцията. „Изгоних го моментално“, ядосва се и днес на безочието на онзи чуждият инвеститор. След години „Куминяно фрут“ отново се върнала в Кюстендил, вероятно защото такова струпване на черешови насаждения няма никъде другаде в страната. „Има хора, които се грижат за черешите, но повечето само ги берат. Ето, от седмица нашият партньор в Кюстендил – Мазнев, изкупува оттам череши, но като гледам, скоро ще спрем, защото плодовете са с червеи, които пълзят дори по пода на камиона, с който ги карат. Плодовете са меки, цветът им е по-друг“, обяснява Санторели, който само с един поглед може да окачестви продукцията.

През 2007 г. италианската фирма създала собствени градини – 1500 дка череши и 1500 дка сливи. Някъде по онова време закупила и 500 дка с орехи, които към момента вече са стари и с намалено плододаване. Ядките се изнасят на Италия.

Разширяване

От доста години фирмите на Санторели изкупуват още вишни, сини сливи, кайсии, праскови, малини, къпини, ягоди и диворастящи плодове. Имат изкупвателна база в Айтос, работят и с фирми, които изкупуват за тях. Плодовете се консервират, сушат, а отскоро диворастящите се замразяват в нова фабрика, открита този януари в съседното село Кочево.

Семейната компания е закупила и спиртоварната на Кирил Рашков, която се е продавала в пакет с една от къщите на ромската фамилия в Катуница. В близко време и вероятно с проект по Програмата за развитие на селските райони, спиртоварната ще се превърне в консервна фабрика, разкри събеседникът. Може да се предположи, че тя ще бъде най-голямата в страната. Във фирмите на Санторели у нас работят към 200 човека.

Партньорства

Новата фабрика в Катуница не се създава просто така, за да се инвестира в нещо, без да се знае дали ще се запълни капацитета. Микеле Санторели разказва, че през годините е създал добри партньорства с лоялни земеделци овощари. „Раздавали сме овощни разсади с подходящи сортове, кредитирали сме ги, ако не им стигат парите, срещали сме ги със научни специалисти от Италия и Франция“, изброи той. Така семейното дружество вече е осигурило суровинната база на бъдещата фабрика.

„Ние, българите“

Микеле Санторели живо се вълнува от политиките на България, свързани с образованието, социалните дейности и труда. Но повече се тревожи от изкривяването на ценностите в страната. „О, когато за пръв път дойдохме в България, хората бяха други. Бяха по-човечни, по-услужливи, по-работливи. Сега само в селата възрастните българи са същите като тогава. Като цяло България се промени към по-лошо пред очите ми. Шофьорите се псуват по пътищата, народът не иска да работи, хората са отчуждени помежду си. Слушах един разговор между двама братя. Единият е пръскал плодовете, а другият му звъни да го пита с какво. Отговорът беше: „Плати си и ти на консултант, както направих аз, за да разбереш“. Как може така“, възмутен е от дъното на душата си Микеле. И продължава с примерите: „Веднъж чух моя служителка да се тросва на един ром, когото бях изпратил при нея, за да го обучи. Тя му каза: „Откъде накъде? Ще те обуча, а ти ще ми заемеш мястото! Няма да стане!“. Ама, чакай сега. Ти, ако си наистина образована, ще имаш самочувствие и ще помагаш на другите да напредват. Какъв човек си, ако не помагаш“, чуди се италианецът. Лично той, когато разбере, че може да се кандидатства за някаква помощ пред фонд „Земеделие“, редовно изпраща имейли на познатите си. „Защо го правиш, Микеле“, попитал го някакъв познат. „Нали ако кандидатстват повече хора, ти ще получиш по-малко пари“, се аргументирал, съвсем логично, онзи. А на Санторели му светнала червена лампичка, че този човек не е много читав.

Според него, именно човешкият материал е най-важен в страната. „Ако българите продължават да не искат да работят и да се образоват, след десет години България няма да я има“, казва искрено съпричастен натурализираният българин. „Ние трябва да се променим. Светът върви напред, модернизира се, става високо технологичен. В Америка например има създадени технологии, с които са 50 години пред нас. Ние можем да успеем само с хората, защото има продукти, които искат ръчен труд. Но, за да се получи това, тези хора трябва да са близо до природата, да разбират растенията и да имат грижа към тях. Да са трудолюбиви. Аз например стоя в базата до 4-5 часа сутринта, после дремвам и предиобед съм на крак. Баща ми, който е възрастен човек, непрекъснато е в цеха да помага. А хората се чудят: „Това бащата Санторели ли е? Брей!“ Като че ли той не може да отиде в някой курорт на почивка! Може, ама не ходи, не иска. И аз не помня от колко години не съм бил във ваканция. Работим, не спираме. Тук сме, за да направим нещо и няма да избягаме.“

Три препоръки

„Българските овощари трябва да се обединим, ама не, за да усвояваме някакви европейски пари. Някой трябва да създаде организация за такова обединение. Така ще си купуваме по-евтино препарати, ще си обменяме специалисти и работна ръка, ще се обучаваме. Но зад такова обединение не трябва да стоят хора като онзи неморален човек от Кюстендил“, споделя вижданията си италианецът. Той е наясно, че не може Санторели да напредват в българския си бизнес, ако повечето земеделци са останали в миналото си. „Мислим в нашето семейство по този въпрос за обединението и след като отмине активния сезон, вероятно ще направим нещо“, разкри италианският предприемач.

Втората му препоръка е съвсем практична. „Еднодневните трудови договори са тромава работа. Най-добре ще е вместо да правим такива договори, държавата да ни облага на килограм продукция, а средствата да отиват в социалния бюджет“, предлага Санторели.

Третият съвет е свързан отново с данъците. Финансовите власти пропускат да забележат колко продукция се изнася от румънски и други бусове. Според италианеца, 30% от реколтата на череши и други плодове заминава зад граница без да се облага. Милиони левове губи България от тази нерегламентирана търговия.