За дядото на Червената шапчица и неговите наследници

Поглед към българските самураи, циганите с достойнство, кръчмата и изгубения рай на село

Георги Петров

Програма за развитие на регионите. Европейски субсидии. Селски туризъм. Екологично земеделие. Колко хубави неща! Или колко хубави думи. Положителните примери  получили се в действителността като резултат от тези красиви приказки, продължават да са си повече репортерска находка, отколкото елементи от живия живот. Средствата, които могат да дойдат у нас по тези програми, си остават не напълно усвоени, дори не и наполовина усвоени. Защо?

На село – само самураи

Сигурно причините са  много и комплексни, както казват  бюрократите, които нито могат, нито пък искат да си свършат работата. Очевидната причина насмешливо прозира  от един виц на Любев Дилов-син. На път за къщичката на баба си Червената шапчица срещнала в гората трима цигани. Кои сте вие, попитала ги тя. Ние сме Седемте самураи, казали те. Как ще сте Седемте самураи, като сте само трима, учудила се Червената шапчица. Няма хора, ма како, отвърнали циганите  по оня само техeн  начин, по който уж извинявайки се, надхитрят. И продължили да черпят жизнена мотивация от идеята си да продават  циганийката  си като самурайстване.

В реалния ни живот, европейските инжекции не подобряват здравето на болното българско село. Защото то е отселено. Глупаво думотворчество, но нали, за да стане село една местност, тя  трябва да бъде заселена. Не може ли едно село, когато е  напуснато от жителие му, да се нарече отселено? Сигурно и къщичката на бабата на Червената шапчица се е намирала в изпълнено с живот село. После или чума, или нещо подобно на колективизацията на селското стопнаство у нас през 50 и 60-те години на миналия век, е обезлюдило селото.  Изоствените къщи са се срутили, гората е завзела дворовете им и така единствената обитавана къща, тази на бабата на Червената шапчица, се оказала в  гората. И после  – в приказката  с усилията на  Шарл Перо, а по-после  и на Братя Грим. Да не забраваме, че сме европейци и като такива  сме длъжни да зачитаме авторските права.

То като европейци сме длъжни да работим и за развитието на селските региони,  но имаме малък проблем. Европа дава пари, т.е. по този параграф ни връща част от нашия членски  внос. У нас има достатъчно чиновници, обучени да говорят за проблема по европейски. Но няма преки изпълнители на спечелилите проекти – бабата на Червената шапчица е прекалено стара, а за циганите със самосъзнание на  самураи  този тип физически труд е унизителен. Ще ви дам пример.

Мотиката ги обижда

В околностите на селото ни полицията залови  трима  цигани да откопават от земята, за да я отмъкнат,  важна тръба от системата за предотвратяване на наводнения  от втория по големина язовир в България . Оказах се случаен свидетел на залавянето и много ме впечатли с ума и благородството си младият шеф на полицейския екип. Той почерпи по цигара задържаните  и нагледно, с много педагогически талант, им обясни, че до момента, без да са  успели да откопаят тръбата, те са изкопали толкова пръст, колкото биха прехвърлили, ако всеки от тях прекопае по два декара лозе. За което съвсем законно, заслужено и почтено ще получи по 80 до100 лева. Докато за тръбата, която евентуално ще откопаят след три пъти повече труд и под угрозата на закона, биха могли да получат до 50 лева за тримата. Полицейският офицер  дори им обещаваше да  им намери работа като копачи на лозя. Тарторът на групата го изгледа  умоляващо по оня циганския начин  и каза:”Старши, хубав човек си, личи си, недей с лошо, да копаем лозя, да станем за смях на цялата махала…”

Изгонени от дома

Добре де, къде са българите, ме питат обикновено, когато разказвам този случай. Свестните са по чужбина, където се тровят, вместо местните, с препаратите за растителна защита и вършат най-тежката селска работа срещу  нищожно според  европейските и добро според нашите стандарти заплащане. У нас са останали предимно тези, които не се отличават особено от горепосочените самураи. Те са синове и внуци на тези, които държавата ни през 60-те години на миналия век вдигна от родните им села, затвори ги в градските панелки и ги научи да бъдат работници, т.е. присъедини ги към прогресивната класа. Днес почти никой не се сеща за класата хегемон, но селяните станаха работници.  Сега малцината оцелели от тях мизерстват с малките си пенсийки,  а синовете и внуците им безделничат. Защото политическите промени  и реконстукцията на световното стопанство направиха ненужни повечето работнически професии.

Работа или пиянство? Отговорът е ясен

У нас отдавна не са рядкост хората по на 35-40 години, които нямат 35-40 минути трудов стаж. Но тези хора имат нужда от среда, от общуване. Намират го в кръчмата, като обобщаващо понятие, включващо от луксозното нощно заведение до мръсната квартална  пивница. Тези от кварталаната кръчма са огромното мнозинство и много големият обществен проблем. Ценностната им система не се различава от „самурайската”.

Едно внимателно вглеждане  в живота на тези хора, може да даде отговор на един от вечните въпроси на човечеството – откъде вземат парите за пиене професионалните пияници? С три-четири лева тези юнаци се напиват двуразово всеки  ден. Питиетата им са приготвени от синтетичен спирт, изходната суровина за който е етиленът, който пък се получава при преработката на нефт или каменни въглища. Тези питиета се продават от нелегалните им производители около 2 лева за литър,  търговците на дребно ги продават за  3.50 – 4 лева, а в заведението се поднасят по 80 ст. за 100 грама. Този спирт, разбира се, е пречистен и  почти също като ферментационния убива бавно, но стимулира общуването.

Тези хора се реализират в кръчмата, там се подреждат  в определена йерархия, чувстват като свое задължение ежедневното присъствие  в тази  общност. Говори се, че ментетата са по-кротки като въздействие от селската ракия, че при тяхната употреба са ограничени пиянските буйствания, защото приспиват рязко употребяващия ги. Близките на пияницата са склонни да му осигуряват 3-4 лева на ден, за да ограничават не до там приятните часове на общуване с него.

Най-голямата обида

Не рядко дядото, синът  му и синът на сина му пият заедно. Плаща дядото, защото само той има пенсийката си като източник на доходи. Тези хора говорят на диалекта на родното село на дядото, техният манталитет не е градски, техният манталитет е извратен от града селски. Но когато искат силно да засегнат и обидят някого, те го наричат селянин. Тях няма да ги видите сред протестиращите по площадите, но ако някой се осмели да им каже, че тяхното място е на село, ще започнат да псуват още по-люто, техния начин на протест.

В очакване на Хърсев

А тази човешка маса се възпроизвежда и главоломно наближава критичния си праг. Когато в кръчмата седне  и правнукът, дядото, единственият източник на легитимни доходи, вече няма да е жив. Емил Хърсев, икономистът и финансистът, който си позволява коментари по всички наболели проблеми на обществото и държавата ни, сочи като изход комуната. Тази от рода на израелския кибуц. Той смята, че гладът в града ще принуди градските безделници да отидат при земята и собственоръчно да произвеждат храната и напитките си.

 По пътя за къщичката на баба си в гората Червената шапчица срещнала трима всезнайковци…

Други публикации от автора:

Вино по никое време

Да изцапаме България за един ден!

Ял съм чесън, извинете