Още за 9 септември

Автор: Деян Енев

Публикувано в портала Култура

В центъра на Перник миналата година продаваха фанелки с надпис „Най-добрият татко”, „Най-добрата майка”.

Най-добрият татко.

Всяко дете си мисли, че неговият татко е най-добрият. Най-големият. Най-силният.

После децата порастват и разбират, че не е така.

Но бащите обичат да се връщат в онези дни, когато са били най-големите и най-силните. Това трае кратко, колкото да изпушиш една цигара. Но е хубаво, топло чувство.

Продаваха фанелките на една сергия на площада, под колоните на магазина. Близо до мястото, където лежа статуята на Георги Димитров, след като я свалиха. Георги Димитров от стачката на миньорите през 1919 г. Осемметровият Георги Димитров с буйната развята бронзова коса, с бронзовите прасци. Статуята бе демонтирана през 1991 г. Лежа поне година там, на централния площад на Перник. После я скриха някъде. През 2005 г. монументът бе издигнат отново.

Докато децата са малки, е добре да вярват, че техният татко е най-големият и най-силен баща.

Това им помага по-лесно да навлизат в големия свят.

Също така е добре, когато остарелите бащи отвреме-навреме се връщат в спомените си. Защото спомените им траят една цигара време и стоплят кръвта им.

Но понякога се появяват хора, които искат да са бащи на цели народи.

Те започват да спекулират с най-красивите, с най-дълбоките човешки преживявания.

Тези хора искат народите да са като малките деца и да им вярват във всичко.

Но народите имат уши и чуват и имат очи и виждат.

Тогава идват терорът и страхът.

Благой Попов, съратникът на Георги Димитров от Лайпцигския процес, изкарва 16 години в сталинските лагери.

В края на 1937 г. Благой Попов е арестуван в Москва. В „черния ворон” влиза млад чернокос 35-годишен мъж. „Цели 16 години „черният гарван” беше неизбежен спътник в моя живот”, пише Благой Попов в спомените си.

„От него излязох старец с побелели коси на 51-годишна възраст.”

Благой Попов посреща двайсетгодишния юбилей на Великата Октомврийска Социалистическа Революция в затвора, зад стените на Бутирка. Когато съкилийниците му разбират, че това е оня Попов, който е съден по Лайпцигския процес, учудването им няма край.

– Ама и тебе ли те взеха?

Обвинението срещу Попов е, че като активен член на троцкистката контрареволюционна организация сред българската политическа емиграция подготвял убийството на Георги Димитров и Васил Коларов с цел да завладее ръководството й. „Такова диво обвинение – убийството на Димитров и Коларов – не очаквах”, признава Попов. Следователят го плаши, че ако не подпише самопризнанията си, ще го изпрати от Бутирка в Лефортовския затвор. Лефортово е известно с това, че пъхат непреклонните затворници голи в метални клетки, пълни с обезумели от глад плъхове. „Там всичко ще подпишеш”, категоричен е следователят.

Благой Попов пише писмо след писмо до Димитров и Коларов. Тези писма впоследствие са намерени в архивите им. Двамата видни дейци на международното комунистическо движение не реагират.

Благой Попов е реабилитиран едва през 1954 г., година след смъртта на „бащата на народите”. Ето как описва самият той завръщането си в родината в своите спомени:

„На 23 март 1954 г., след 30 години емиграция, нелегално завръщане в България, след арести и бягство от ръцете на българската полиция, след процеса по пожара в берлинския Райхстаг, след 16 и повече години затвор в съветските лагери и на заточение, най-сетне се завърнах в милата си родина България, в София. На гарата ме посрещнаха, по тяхно желание, само моите най-близки роднини: братята с жените и децата им, двамата ми чичовци и старата ми майка. Тя ме гледа дълго време, гледа, па каза:

– Па да не ме лъжете! Това ли е синът ми?

За последен път я бях видял през 1924 година, млад, с черни коси, черноок момък, а сега се връщах целият побелял, като със сняг посипан...”

(Благой Попов, “За да не се повтори никога вече”, печатница “Христо Христов”, София) 

Изкарал е 16 лагерни години, време, през което ще сече дърва, ще кърти камъни, ще чисти планини с лайна, ще погребва планини с мъртъвци. Добри хора от време на време ще го вземат в лазарета или ще го настаняват на работа в хлеборезницата. Така ще оцелява. За да изпълни мисията си – да остави своето свидетелство за страшните години на комунизма.

“Как може да мълчим за братоубийството? Не означава ли мълчанието за тези страшни вартоломееви нощи съучастие?”, пита се в книгата оцелелият по чудо лагерник.

Сетих се за тази книжка, и не само за тази, когато се натъкнах на думите на председателя на Националния съвет на БСП Сергей Станишев по време на тържественото събрание-концерт, посветено на 69-годишнината от победата над хитлеро-фашизма.

„Ние се нуждаем от заряда на 9 септември 1944 година. Вярваме, че дори задачи, които изглеждат трудни или непостижими, са постижими, ако работиш здраво.

За мен 9 септември винаги ще бъде много емоционално натоварен празник, защото съм син на български антифашист и с това винаги съм се гордял и се гордея. Важно е наследниците на тези, които рискуваха живота в името на идеалите да работим така че ако те ни гледат да не ни е срам”.

Станишев се гордее с 9 септември, деня, когато България падна в клещите на сталинския режим.

Броени дни след 9 септември, през една ветровита нощ свещеникът на Горна Диканя о. Александър е изведен от дома му и подкаран към местността Шаламаница. Жена му праща малкия им, шестнайсетгодишен син след баща си. Жената си мисли, че като видят дете, комунистическите палачи няма да дръзнат да го убият. Нищо подобно. Убити са и бащата, и синът, след неописуеми гаври, продължили цяла нощ.

Такива като него има десетки хиляди.

Новомъчениците на България.

„Студентът Сергей Станишев е рожба на перестройката, пише в един очерк в пресата от 2007 г. за студентските години на политическите ни лидери. Докато следвал във Факултета по история на Московския държавен университет, живеел в общежитие. А там трудно се остава без компания. В края на 80-те години Сергей се захласвал по култовата руска група ДДТ, Булат Окуджава и Владимир Висоцки. И до ден днешен премиерът обича да цитира Илф и Петров. 
В компанията му книгите били на почит. Всеки от приятелския кръг състуденти имал по една нощ, за да прочете легендарния роман “Децата на Арбат” на Анатолий Рибаков. Тогава книгата се предавала от ръка на ръка.”

„Децата на Арбат” наистина е голяма книга. Тя дава много точна картина на съветското общество в годините на сталинския терор, въпреки, че и Рибаков не казва докрай цялата истина – той все още противопоставя добрия Ленин на лошия Сталин.

Ето цитат от книгата:

„…На 27 септември Рибентроп отново пристигна в Москва. Този път го посрещна лично Молотов, беше строен почетен караул, летището бе украсено с флагове със свастика…

Преговорите започнаха в кабинета на Сталин в 10 часа вечерта и продължиха до разсъмване. Сключиха договор „За приятелството и границата”. Поделиха си Полша. СССР получи цялата Прибалтика. Прокараха на картата новата, „окончателна” граница. Сталин я подписа със син молив, Рибентроп – с червен…

…На другия ден Сталин даде в чест на Рибентроп тържествен обяд. Вечерта в Болшой театър гледаха „Лебедово езеро”. По-късно Рибентроп писа за тази среща: „понякога имах чувството, че се намирам сред стари партийни другари.”

“Как може да мълчим за братоубийството? Не означава ли мълчанието за тези страшни вартоломееви нощи съучастие?”

Означава. Мълчанието е съучастие. В терора и страха.

БСП мълчи вече четвърт век за кървавите периоди и дати от историята си.

Девети септември е една от тях. Така че е много смело да заявиш, че се нуждаеш от заряда на 9 септември.

Но като гледаме какво става наоколо, може би господин Станишев е просто един до болка искрен човек.

Ако е така, ще го разберем. Ние най-много от всичко ценим искреността у политиците.