… Изпити и бледни, в порутен бордей…

Автор: Теодора Димова

Взето от портала Култура

Всеки ден чуваме едни и същи изречения по повод на бежанците от Сирия – нямаме база, нямаме средства, нямаме пари, нямаме готовност да поемем бежанската вълна. Европейският съюз да ни помогне финансово, да ни подкрепи материално, защото ние сами не можем да се справим.

Една цяла държава не може да поеме 10 000 души, да речем, и да се грижи нормално за тях, представете си! Що за държава сме, тогава!

И най-големият цинизъм е, че тези думи ежедневно произлизат от устата на едно правителство, издигнато от една партия, чиято същност би трябвало да е лява, тоест с мисъл и грижа преди всичко и най-вече за бедните, немощните, болните, унижените, осакатените, социално слабите.

Сирийците, напуснали опустошената си родина, са вече над 2 милиона, половината от тях са деца. Кой в момента е по-беден и по-унижен, и по немощен, и по-невъобразимо нещастен от тези хора, подгонени от собствената си държава, поели риска през кошмарни препятствия и премеждия да дойдат дори в България, но да спасят децата си от витаещия ужас на химическото оръжие, от умъртвяващия зарин.

Кой от нас не би постъпил като тях, ако ние бяхме в същата ситуация? Кой не би тръгнал да даде последните си пари на някой трафикант, който да прекара децата  му в една свободна територия, защитена от бомби и смъртоносни оръжия? Кой? Другарите от БСП ли? Нали всички помним как те и техните потомци пиеха бутилки с минерална вода, хранеха се със зеленчуци и плодове, донесени със самолети от чужди страни по времето, когато ние, успокоявани от същите тях, се хранехме с марулите на Чернобил? Тези хора и техните синове и внуци ли ще останат и няма да търсят убежище в други страни? Но нека тях не ги мислим. Те имат луксозни убежища навсякъде!

Не се ли срамува партията столетница от своята погнуса, която ежедневно бълва чрез медиите от сирийските бежанци? Не се ли срамува вътрешният министър с каменно лице от  всекидневните пресконференции, на които със сиромахомилски тон изброява как не можем, как няма къде, как е невъзможно, абсолютно невъзможно е да помогнем да тези хора, освен ако Европейският съюз не ни отпусне средства.

Господин вътрешен министър!

България е приемала огромни вълни от бездомни и нещастни хора дори тогава, когато е била много, много по-бедна от сега. Приела е арменците, когато те са бягали от турския геноцид, приела е белогвардейците, когато те са бягали от болшевишкия терор, спасила е петдесет хиляди евреи, когато те са били изпращани към лагерите на смъртта.

Вие не говорите от наше име, господин министре! Вие може и да не приемате, и да се гнусите от тези хора, и да искате да ги използвате, за да източите средства от Европейския съюз, но вие не сте българският народ. Вие не представлявате българската държава, българското общество, българския народ, господин министре! Нито вашето правителство. Нито вашата партия, която дойде на власт чрез манипулация.

Арменците, които България приюти на територията си и българите приютиха в сърцата си, са много повече, отколкото са сирийските бежанци сега. Яворов възпя злочестата съдба на тези „изгнаници клети, отломка нищожна от винаги храбър народ мъченик”. Те също не са били настанени в палати, а „изпити и бледни, в порутен бордей”, но каква съпричастност, какво състрадание се намери в сърцето на поета, а и на хиляди наши сънародници, които тогава приеха изгнаниците. Тогава България не беше в по-цветущо състояние от сегашното, но приюти над 20 000 арменски бежанци.

Още повече – над 30 000 са бежанците, подгонени от терора на болшевиките по време на гражданската война в Русия, намерили подслон в България. И за тях България не се оказа мащеха. Никой от Европа тогава не помогна на България, никой не молеше за евросредства, изнурена България се справи сама.

Затова имаме съмнения, че този вопъл за помощ от Европа днес е по-скоро евентуалните финансови средства да бъдат откраднати, както се случва с помощите за ромската интеграция, които не стигат до ромите и затова не се случва и тяхната интеграция.

В същото време не можем да не направим паралел със стотиците хиляди българи, напуснали Родината и намерили препитание в Европа, Америка и по целия свят. На много от тях съдбата не е по-радостна от тази на сирийските бежанци. Но така или иначе, нашите сънародници намериха подслон и препитание в чуждите държави.

Днес в България има толкова много необитаеми манастири и казарми, колкото никога не е имало. Затова е необяснимо бежанците да бъдат наблъскани по коридорите на общежитията в Овча купел. Явно всичко е въпрос на организация, на желание и на съпричастност. Много граждани и неправителствени организации проявиха съпричастност и събират средства и вещи, докато правителствените организации и техните ръководители, които получават заплати за тази дейност, се лутат и оплакват и молят за помощ от Европа. Разбира се, Европа трябва да сподели нашите затруднения, но не и да свърши нашата работа, не и да бъде милосърдна вместо нас.

А нашата бедност и мизерия не ни оправдават за липсата на милосърдие и съпричастност.

Злочестата песен на Яворов стана емблема на всички времена за прокудениците от своите отечества. Затова и до днес арменците, намерили подслон в България, обичат Яворов като свой поет. Арменци, руснаци, евреи, гърци са намирали не само подслон в България, но са се интегрирали в българското общество и днес те са наши сънародници, съседи и приятели. Не само че не сме станали по-бедни от това, че сме ги приели и приютили, а напротив, станали сме по-богати.

Повод за тези размисли ми даде неделната проповед на епископ Тихон в храма „Св. Александър Невски”. Рядко чуваме толкова вълнуващи, трогателни, съвременни, близки за нас думи от амвона на църквите ни. Думи, с които да  сверим посоката, в която да вървим и да ни изведат от заблудата, в която ни оплитат правителствените клишета и бездушния цинизъм на управляващите. Нека всеки един от вас лично да помисли какво той, точно той, би могъл да направи за сирийските бежанци. Към това призовавам всеки един от вас, лично – настоятелно каза епископът на хората, струпани около него.

Видях сведените очи, замислените погледи, усещах как думите на пастира навлизаха, потъваха дълбоко в сърцата ни.