До фермите на САЩ и обратно: завръщане в миналото

Пловдивският фермер Красимир Кумчев разказва за пътешествието из обетованата пустиня на Калифорния

Пловдивският фермер Красимир Кумчев се завърна тези дни от САЩ. Той и още 7 производители на плодове и зеленчуци направиха 15-дневен рейд из калифорнийските стопанства, разположени между Лос Анджелис и Сан Франциско. Посещението им бе организирано по програмата „Кофран“ на фондацията „Америка за България“. „Отидох, видях, хареса ми и … се ядосах“, обобщи с четири думи американското турне Краси. Ето и разказа му:

„В тази територия на Калифорния, където бяхме, се е простирала обширна пустиня. През 1927 година обаче щатските власти взели решение да разработят голям воден проект, който да захрани Лос Анджелис с питейна вода от Севера. Проектът се оказал неуспешен за града, но за сметка на това водата стигнала до калифорнийската пустиня и това дало шанс за развитие на земеделието. Почвата е негодна, слаба, черна и песъчлива, но пък за сметка на това водата тече в изобилие като в чалтик (оризище) – непрекъснато е отгоре. И именно тя превръща пустинята в градина. Там, където водата не стига, е лунен пейзаж. Няма храсти, няма дори половин тревичка. Някои колеги се зачудиха на майтап дали снимките от кацането на Нийл Армстронг не са направени тук някъде, в тази пустош.

ГРАДИНИТЕ В ПУСТИНЯТА НА КАЛИФОРНИЯ

Калифорнийските овощни и зеленчукови стопанства са огромни. Градините са от няколко хиляди до 15 хиляди декара. Различават се от нашите по две неща. Първото: мащабът. Да отглеждаш череши върху 5000 декара и ябълки върху 14 000 декара е професионално предизвикателство. Второто, което ме впечатли, е, че всеки фермер е затворил цикъла – има цех за пакетиране, има хладилни камери за съхранение, притежава изключителен технопарк с всякакви машини. В едно от стопанствата с череши, фермерът обясни, че има 138 вида опаковки. „Ако поискаш, мога да ти опаковам и две черешки“, ми каза. Видяхме и как прибират салата Айсберг от полето. Мексиканските работници я режеха от корена и я хвърляха върху движеща се лента на машина. Оттам салатата отиваше към платформа, където други работници я пакетираха. После подготвената още на полето стока се охлаждаше и поемаше по търговските пътища. Дори видяхме и ракетна площадка в една от градините. Тя, разбира се, не е на местната щатска агенция за борба с градушките, а си е частно оборудване. На бетониран под от 20-на квадрата, е монтирано оръдието за изстрелване. Фермерът ни обясни, че разбиването на градушката става с ултразвук. Площадката защитава 800 декара. Попитах го, какво прави, когато се зададе буря, а той отговори, че започва да се моли на дядо Господ да му се размине. „И ние сме така“, му казах.

АГРО ПРАКТИКИТЕ – НИЩО НОВО ПОД СЛЪНЦЕТО

Всичко по отглеждането на реколтата в Калифорния е същото като у нас. Сортове, междуредия, торене, препарати, обработки – абсолютно същото. С една разлика. Като видях ябълките на един от фермерите, казах на консултанта, че ще се самоубия, ако допусна такава реколта. Тази градина гъмжеше от калифорнийски щитоносни въшки и това си личеше по червените петна върху плодовете.

МАЛКАТА АМЕРИКА И ГОЛЯМАТА БЪЛГАРИЯ

И сега ще ти кажа защо се ядосах. Защото до 1989 година ние бяхме извършили такава концентрация и специализация в

земеделието, за която в САЩ могат само да мечтаят. Единствената разлика е, че тогава при нас нямаше частни стопанства, всичко беше държавно. Но беше организирано много добре. България имаше огромни масиви от ябълки и разкошни полета от зеленчуци в района около Пловдив. Прасковите ни растяха в Сливен, а кайсиите в Силистра. Имахме преработвателни фабрики, където отиваше стоката с по-ниско качество, но имахме и експортни организации, които товареха реколтата във вагони и в самолети. Специални звена отговаряха за растителната защита, а други купуваха трактори и комбайни, поддържаха ги и извършваха всички обработки. Затова, когато един от фермерите ми се похвали, че има 14 000 декара ябълки, му отговорих, че САЩ е на 30 процента от онова, което ние бяхме постигнали до 1989 година. И това, което казвам, не е носталгия по социализма, а гняв за начина, по който всичко се разби. Връщането на реалната земя в реални граници се оказа зловредно решение както за земеделието, така и за собствениците, пък и за демографията. Земите запустяха, градините изсъхнаха, селата се обезлюдиха, а новите земеделски стопанства бяха дребни, защото започнахме от нищото. Как да прилагаш нови технологии на малки площи, когато това е неефективно! Вместо да запази земеделското наследство на социализма и да го раздаде като акции и дялове на реабилитираните собственици на земя, властта създаде ликвидационните съвети…. Оттогава минаха много години и рядко се сещах за разрухата, до която беше докарано земеделието в новата ни история. Но когато ни развеждаха из фермите на Калифорния, си спомних. И съвсем ясно видях, че ние някога бяхме изпреварили Америка.

РАБОТНАТА РЪКА

Намирането на работна ръка се оказа най-големият проблем на колегите от Калифорния. Колкото и да е механизирана работата, си има неотменим ръчен труд. Най-масовите работници във фермите бяха мексиканците, но макар че са 500 000, и те не достигат. Направи ми впечатление, че салатите в ресторантите струват колкото е основното ястие. Едно към едно са като цена, докато у нас са 1 към 3. Но и ние сме тръгнали натам, защото и у нас, пък и в целия свят, земеделието плаче за работна ръка.

Предполагам, че заради този проблем, в САЩ са започнали да отглеждат бадеми. При тази култура всичко е механизирано, няма нужда от ръчен труд. До преди 15 години американците дори не са познавали бадема като дърво, но сега 80% от световното производство е в Калифорния.

ФЕРМЕРИ – МИЛИОНЕРИ

Градът, около който се намираха фермите, се казва Фресно. Голям е горе-долу колкото Пловдив и е с 500 000 жители. Беше ми любопитно дали има милионери в града, а отговорът който получих беше, че във Фресно живеят двама милиардери и множество милионери. Милионерите били по професия лекари, адвокати, земевладелци и фермери. Оттам нататък бе въпрос на лесна математика да се съглася с това, че има фермери – милионери. Сметката е проста: 4000 декара череши произвеждат между 4 и 6 милиона килограма плодове. Средната цена на едро е 6 долара за килограм. Тоест, фермерът, който посетихме става поне 20 пъти милионер всяка година.

ЗЕМЯТА – БЕДНА, НО СКЪПА

В САЩ няма и педя необработена земя. Затревените градински площи изглеждат в цяла Америка така, все едно че точно преди половин час са окосени. Земеделските полета се поддържат идеално. Пустинните възвишения, които още са необработваеми, постепенно се превземат. Обясниха ни, че 1 акър земя струва около 7000 долара. Един акър е малко над 4 декара. Преизчислено към левове на декар това е към 2540 лв./дка. Доста хора във Фресно са земевладелци, които отдават земята под наем. Но, нали се сещаш, че като казвам земята, имам предвид десетки и стотици хиляди декари.

МОЕТО СТОПАНСТВО Е МОЯТА ДЪРЖАВА

Фермерите в САЩ не се интересуват коя партия е на власт, каква политика води президентът, кой е губернаторът на щата. Разбира се, че са информирани, но не влагат особени емоции. Защо? Защото са абсолютно независими. Работят здраво, вярно милионери има сред тях, но по нищо не се вижда, че са се отлепили от земята. Стъпили са здраво на нея и се държат човешки и любезно както с мексиканците, които работят в стопанствата им, така и с чужденците, а и към всеки. Доколко разчитат на държавата, разбрах като ги попитах прилагат ли наука в производството си. Отговорът беше, че преди няколко години фермерите си организирали нещо като конференция във Вашингтон. На нея обсъдили и се съгласили, че научните постижения са им необходими в практиката. Решили още да правят ежегодни вноски в научен фонд, който да се ръководи от италианци. А защо италианци? Били проучили въпроса и разбрали, че Италия е най-напред в новите технологии.

ПРОЩАЛНО КАФЕ

Преди да отлетим, бяхме седнали на кафе и си говорихме за това, което видяхме. „Бихте ли дошли да работите тук същото, което и България. Да гледате пак ябълки и череши, но в тези мащаби, и да натрупате милиони?“ Този въпрос изведнъж ми дойде в главата и го зададох на групата. Всички се размислиха и след малко един от мъжете ми отговори. „Ако се преселя тук, значи да сляза с две нива надолу. Защо да го правя?“ И нямаше човек сред нас, който да не се съгласи с това.

Свързани публикации: Фермер откри как да влязат в бюджета неочаквани 500 милиона лева

Краси Кумчев патентова формула за възраждане на земеделието