10 ноември: Аз съм преход

10 ноември – 24 години по-късно

Казах неща, които исках да кажа, написах неща, които исках да напиша, видях промени, които исках да видя, видях промени, които не исках да видя, сблъсках се с добри, креативни и достойни хора, сблъсках се с крадци, тарикати и лъжци, които по една случайност управляваха страната 24 години, разочаровах се, очаровах се, разочаровах се, очаровах се.
Сега, слава Богу, вече подлагам всичко на съмнение.
Помъдрявам ли, помъдрях ли, или просто станах по-предпазлива?

10 ноември 1989 г.

Преди 24 години си мислих, че животът ми не струва нищо, че все още нищо не съм направила, че вече е късно да правя каквото и да е – колко наивна и глупава съм била…
Но преди това: лошите неща – гладувах, преживях купонна система, висях по опашки от 4 часа сутринта, за да купя хляб и кисело мляко за вкъщи, оставах без работа, на няколко пъти обираха дома ни, откраднаха колата на родителите ми, заплатата ми беше равна на стойността на 2 кг. сирене, нямаше ток през 2 часа, получавахме храна срещу купони, деляхме си всеки ден с приятели кутия цигари „Арда” с филтър, градският транспорт стачкуваше и ходех на лекции в университета пеша, изминавайки огромни разстояния, нямаше кафе, носихме си сандвичи от вкъщи и ги ядяхме между лекциите, нямаше сапун, кибрит и свещи, стояхме на студено и тъмно…

Като връщам лентата назад – та ние направо сме преживяли цяла една война…
И това, което не ни уби, ни направи по-силни…
Хубавите неща дойдоха по-късно – пътувах, пътувах много и на далече, видях красоти и интересни градове и държави, които заличиха онази мизерия и нищета. Появиха се вещи – компютри, интернет, лаптопи, джиесеми, плазми, коли, ресторанти, почивки… На стандарти го подокарахме… Но дали това е нещото, за което променихме живота си?
Поне едно не може да се отрече – живяхме интересно, сгъстено и контрастно.

Видяхме и добро, и лошо за такъв кратък период, за който на хората от „белите” държави не биха им стигнали 10 живота…
24 години – много ли са, малко ли са? Научихме ли урока си? Или още ще чакаме някой да ни каже, че сме свободни? Че имаме живот, че имаме душа, че имаме мисли и чувства? Че това е нашият живот и ние сами трябва да се погрижим за него?

Съзнателният ми живот мина в преход. Аз цялата съм съм един преход и всяко равновесие ме учудва. Всяко равновесие, всеки непреход ми е скучен.Така свикнах на напрежение, че всяко спокойствие е като награда, която ми омръзва като детска играчка. Въпреки това обичам да играя…
На тези, които изпуснаха по една или друга причина това „гранде представление“, искам да кажа, че могат само да съжаляват.
На онези, които участваха и продължават да участват в него пък, искам да изкрещя – оживяхме, живи сме, тук сме!