19 декември: Родено е „врабчето“ на Париж – голямата Едит Пиаф

На 19 декември 1915 година е родена голямата Едит Пиаф – майсторката на френския шансон, един от символите на Франция.

Родена е под името Едит Джована Гасион в квартал Белвил, намиращ се в Парижкия 20-и арондисман. Според една от легендите е родена на тротоара на ул. „Белвил“ №72. В акта ѝ за раждане като месторождение обаче е посочена болницата Тенон в 20-и арондисман. Прозвището Пиаф получава от думата за врабче (piaf), която се използва в Париж и околностите.

През целия си живот тя се е борила с алкохолизма и проблемите с наркотиците, които стават и причината за три почти фатални автомобилни катастрофи и за заболяването, от което в крайна сметка си отива. Единственото ѝ дете – дъщеря, родена, когато Едит е на 17 години, умира на двегодишна възраст от менингит, усложнен заради небрежност от страна на родителите.

През целия си живот е заобиколена от купища мъже – любовници или просто добри приятели. Бащата на Едит е уличен акробат, а майка й – певица в кръчма. Отглежда я баба й, която пък е мадам на публичен дом. От малка Едит започва да пее, изнася импровизирани улични концерти, с които припечелва не- лоши суми. Първият й любовник е някой си Луи, по прякор Малкия – невзрачен светлокос младеж от работнически район. Запознават се в евтина кръчма и се озовават в леглото още същата вечер. Два месеца по-късно невръстното тогава девойче забременява и ражда момиче, което кръщава Марсел. Започва работа като певица в долнопробна кръчма, като държи детето при себе си.

Бащата Луи обаче се възпротивява и отпътува надалеч с дъщеричката си. Трагична случка белязва живота на Едит – на две години и половина Марсел умира от менингит. След това бъдещата звезда никога повече не пожелава да стане майка. В този момент в живота на французойката се появява друг мъж – отново Луи, но той изиграва много по-важна роля в живота й. Луи Лепле е директор на популярното по онова време в Париж кабаре “Жернис”. По негова покана тя започва да пее в лъскаво заведение на Шан-з-Елизе. Той измисля псевдонима й Пиаф, което на парижки жаргон означава врабченце, тъй като Едит e дребна и нежна като птиче.

Но съдбата отново готви удар за крехката девойка – покровителят й е убит, а тя попада сред заподозрените. За нея се застъпва Раймон Ассо, музикален импресарио, поет с добро име и с авторитет сред парижката бохема. Ассо става поредният мъж, покорен от гласа и излъчването на Едит. Раймон е висок, кльощав, невротичен, с черни като катран коси. “На теб не ти е нужен просто импресарио, а такъв, който да те създаде изцяло”, казва той. Тя се съгласява и се оставя да бъде “създадена”.

Ассо напуска жена си и се изнася на хотел, за да може да споделя нощите си с Едит. Грижи се за нея като баща, пише хубави песни, урежда й договори. Ако може да се каже, че Лепле открива Пиаф, то Ассо действително я създава. Благодарение на него тя прави зашеметяващия си дебют на сцената на театър ABC, където играят най-известните актьори на мюзикхола.

Но непостоянната Едит напуска Ассо, а неговото място е заето от студения красавец Пол Мерис. Макар че до края на дните си тя не забравя своя покровител. Самият той никога не я прежалва и вече години по-късно, когато тя не е сред живите, той все още се укорява, че не е успял да я задържи. Но животът с Пол Мерис се оказва трудна задача. Той е чист и подреден до педантичност, а буйната Пиаф започва да се задъхва в предвзетата обстановка на новия им дом. Мерис я напуска и се отдава на актьорската си кариера.

Пиаф не смятала, че е красавица, тя обичала да казва: “Имам малки гърди, а задникът ми далеч не е сочен, но аз все пак привличам мъжете!” Едит е романтична и се влюбва лесно. Терзае се, ревнува, тероризира любимите си, случвало се е дори да ги затваря под ключ. Такъв е маниерът й да обича. По-късно, когато концертните турнета из Европа и Америка й носят хиляди долари, тя харчи почти всичките си пари за приятели и любовници.

На шега Пиаф деляла мъжете на следните категории – “мъже от улицата”, “моряци” , “сутеньори”, “веселяци”, “учители” и “момчетата от моята фабрика”. Към последните тя отнася младите никому неизвестни певци, на които открива пътя към голямата сцена. Техните имена вече са легенда: Ив Монтан, Шарл Азнавур, Робер Ламуре.

Всеизвестната голяма и истинска любов в живота на Едит е боксьорът Марсел Сердан.
Той е французин с арабски произход, а прякорът му е Мароканския бомбардировач. Двамата се запознават в края на 1945 г. Той е женен, с три деца, но когато на Едит някой мъж й харесва, той не може да каже “не”. “Той ме обикна и всичко останало загуби значение”, казва тя. Двамата са луди от любов и страст, а двуметровият гигант пред нея става послушен като дете. Щастливата любов продължава дълги години.

Сердан става световен шампион през 1958-а. На следващата година Едит заминава на турне в Америка, а по това време нейният любим излиза с показни боеве в Европа. Той й липсвал толкова много, че тя го кара да отиде при нея поне за няколко дни, като за целта му купува самолетен билет. Двамата влюбени обаче никога вече не се виждат, тъй като самолетът, с който Сердан пътува, се разбива близо до Азорските острови. Същата вечер тя трябва да пее в театър “Версай” в Ню Йорк. Мъката и отчаянието й граничат с безумие, тя излиза, но едва се държи на краката си.

Изпява “Химн на любовта” – песента, която е написала в най-щастливите дни на своя роман и е посветила на Сердан. Изнасят я от сцената в безсъзнание, а цялата зала плаче. По-късно тя казва: “След смъртта на моя безценен Марсел Сердан, точно след шест месеца, аз се спуснах най-долу и стигнах до самата глъбина на бездната. Обещавах си да бъда мъжествена. Но не издържах удара и се обърнах към наркотиците. Това сложи отпечатък на целия ми следващ живот, който и без това започна с ужас и мръсотия…”
Спасяват я единствено работата, музиката и сцената.

Въпреки че често признава, че славата й тежи: “Нито за миг не бива да забравяш, че си Едит Пиаф. През цялото време искат нещо да ти откъснат, а теб самата жестоко да наплюят. Дори този, който е в леглото ти, държи в главата си написано с едри букви “Пиаф!”, оплаква се тя. Едит има още много любовници, но никого не обиква така пламенно, както Марсел. Сред мъжете й са Еди Константин, Ив Монтан, Джон Гарфилд. Тя отричала брака, но въпреки това два пъти отива до олтара. Първият й брак е с певеца Жак Пил.

Булчинската й рокля е в бледосин цвят. Тогава Марлене Дитрих й подарява златно кръстче, украсено с изумруди, което Едит не сваля от гърдите си до края на живота си. Двамата съпрузи пътешестват заедно и изнасят концерти. Но Пиаф ревнува и го подозира в изневери. След пет години съпружески живот се разделят. Крехката Едит изпада в отчаяние и започва да пие. Успява да се излекува от алкохолизма в специализирана клиника.

През последната година от живота й й е писано отново да бъде булка. Избраникът е Теофанис Ламбукас, 26-годишен фризьор от гръцки произход. На приятелите си го представя като Тео Сагапо, на гръцки “сагапо” означава “обичам те” . Тео е с грубовати черти на лицето, гъста черна коса, дебели устни и тъмен поглед. Какво е могло да сближи постигналата невероятни успехи 47-годишна жена и красивия простоват младеж, двадесет години по-млад от нея? Тя има нужда от някой, който да я обича.

Тео е слабохарактерен и търси авторитетна и силна жена. Едит е неговият шанс да стане друг. А той е нейната последна възможност отново да бъде нечия любима. Двамата се венчават в руска църква, така настоява той, тъй като е православен. Пиаф изглежда щастлива – тя е в розово костюмче на Шанел и сияе. Остава й по-малко от година живот. Когато умира, Тео държи няколко часа тялото й в ръцете си и не разрешава на никого да се докосне до любимата му. Навремето крехката французойка споделя на сестра си: “Не мога да си представя вкъщи да няма мъж. Това е дори по-лошо от ден без слънчева светлина. Без слънце в края на краищата може и да се мине – има електричество. Но пък дом, в който не виси някъде мъжка риза и в който не се търкалят някъде мъжки чорапи… това е дом на някаква вдовица – той просто те убива!”

Едит напуска този свят на 47-годишна възраст на 10 октомври 1963 г. от рак на черния дроб във вилата си в Plascassier на Френската ревиера. Нейните последни думи са: „Плащаш си за всяко проклето глупаво нещо, което си направил в живота си“. Тялото ѝ е положено в гробището Пер Лашез в Париж, до дъщеря ѝ Марсел. Въпреки че е отказано погребение от римокатолическия архиепископ поради начина ѝ на живот, погребалното шествие привлича десетки хиляди опечалени по улиците на Париж, а на церемонията на гробището е посетена от повече от 100 000 поклоници.