28 януари: Поставя се началото на т.нар. Възродителен процес

На 28 януари 1985 г.  ЦК на БКП отчита, че преименуването на турците в България е приключило, с което се поставя началото на „възродителен процес“.

Насилственото преименуване на турците се осъществява чрез мащабна кампания, предхождана от внимателна подготовка. „За замисленото масово преименуване репресивната машина на комунистическия режим се подготвя от края на 1983 г. и през цялата 1984 г. – актуализират се вътрешни заповеди в Министерството на вътрешните работи, така че да бъдат максимално пригодени към превантивни и репресивни действия на силите на реда при оказване на масова съпротива, извършва се мащабно превъоръжаване с модерно оръжие и техника за борба с безредици, на два пъти се увеличава числеността на състава, в първите месеци на 1985 г. се увеличават възнагражденията на щатния персонал и на агентурата.

През януари 1985 г. Министерският съвет решава да се създадат Вътрешни войски с численост 2000 души. Вземат се мерки за осигуряване на необходимия капацитет на местата за задържане и по-специално на концентрационния лагер в Белене. Ескалацията, която започва на 24 декември 1984 г., продължава до 19 януари 1985 г. Съсредоточена е в Източните Родопи и Котленския Балкан.

На 30 август 1984 г. „протурски“ терористи извършват Августовската терористична атака. Взривени са бомби в железопътна гара Пловдив и на аерогара Варна, като и на двете гари в този ден е планирано посещение на държавния глава Тодор Живков. Загива жена и 44 души са ранени. Общо извършените атентати са няколко, следствието на Държавна сигурност установява 3 виновници, които са осъдени на смърт и разстреляни през 1988-1989 г. Някои смятат, но не е доказано, че са били предадени на Турция, вместо да бъдат убити. Установено е официално, че и 3-та са били агенти на „Държавна сигурност“, което води до подозрението, че атентатите са осъществени от нея, за да аргументира репресиите.

Още самото начало насилственото преименуване предизвиква съпротивата на турското население, която на места прераства в открити демонстрации и бунтове. На 25 и 26 декември 1984 г. има демонстрации в селата Бенковски, Каялоба, Горски извор, Могиляне, Пресека и Добромирци, в резултат на които има и убити. Има протести и на много други места в Източните Родопи, за потушаването на които е сформиран специален кризисен щаб. На 17, 18 и 19 януари 1985 г. са бунтовете в Ябланово край Котел. Михаил Иванов посочва общо около 13-15 000 протестиращи в десетина села. Загиват 8 души (включително едно бебе), стотици са бити и задържани, а 517 човека са изпратени в лагера в Белене.

След 1985 г. съпротивата добива организирани форми. На 9 март 1985 г. на гара Буново от „протурски“ терористи е взривен вагонът за майки с деца на влака София-Бургас. При Атентата на гара Буново загиват 7 души – 3 деца и 4 жени, тежко ранени са 9 души (включително 2 деца). Във Варна през 1985 г. е образувана организацията „Турско национално-освободително движение в България“. Втората отчетлива вълна от съпротивителни действия е в периода 1988-1989 г.

През втората половина на 1988 г. несъгласни с Възродителния процес турци и помаци се присъединяват към Независимото дружество за защита на правата на човека. На 13 ноември 1988 г. е учредено Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел е основано “Дружество за подкрепа – Виена 89”. Исканията на тези организации и техните членове за гарантиране на малцинствените права в България получават гласност основно чрез изявления в западни радиостанции като Свободна Европа, Дойче веле и Би Би Си.

Тези сдружения са в основата на „Майските събития“ от 19 до 27 май 1989 г., разpазили се главно в Североизточна България, които се изразяват в гладни стачки, походи, демонстрации, митинги, и които са своеобразна кулминация на борбата на турското население в България за демокрация и човешки права. Михаил Иванов посочва, че от 19 до 27 май 1989 г. около 25-30 000 демонстранти излизат в цяла североизточна България. Отново стотици са бити и задържани. Един войник е пребит с камъни и умира, друг е наръган с нож, но оцелява. Според свидетелства на войници, участвали в потушаването на размириците, те не са знаели къде и защо ги водят. Войниците, които са на т.нар. наборна служба – задължителен престой в армията за срок от три години – са били качвани в камиони с брезентово покривало и са пътували десетки и стотици километри до мястото на размириците, без да знаят каква задача ще им бъде възложена.

По време на т.нар. Възродителен процес насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани. По време на съпротивата на протести излизат общо около 40 000 души (13-15 000 в 24 декември 1984 г. -19 януари 1985 г. и 25-30 000 в периода 19-27 май 1989 г.), има бити, интернирани, над 1000 са хвърлени в затвори и в концентрационния лагер Белене, десетки са ранени, убити са 29 души (от които 8 жертви на терористични актове и трима терористи) – 1 жена при атентата на гара Пловдив от 30 август 1984 г., 8 протестиращи (включително 1 бебе) в периода 24 декември 1984 г. – 19 януари 1985 г., 7 (4 жени и 3 деца) при атентата на гара Буново, трима са разстреляни като терористи през 1988 г., 9 протестиращи и 1 войник загиват в периода 19-27 май 1989 г.

След протестите, между юни и август 1989 г. започва кампания по прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Това са около 360 000 души, които са принудени да се изселят от родината си в Турция, а по-късно около 150-160 000 от тях се връщат обратно след падането на БКП от власт. Кампанията бива обяснена в медиите от комунистическата власт като „екскурзия“, което става повод събитето по-късно да придобие известност в обществото като Голямата екскурзия. Изселените разполагат с много малко време, в което да съберат личните си вещи, но не и да организират продажбата на имотите си. Много от тях остават и до днес в Турция, след като са преминали границата с каруци, които теглят сами. Повечето от имотите им са незаконно заграбени от държавата.

Втората вълна от съпротивата на турците в България срещу насилствената асимилация през 1988 и 1989 г. изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставане на комунистическия режим в последните му години.
През 1991 г. заради Възродителния процес са повдигнати обвинения срещу тогавашни държавни ръководители и членове на Политбюро на ЦК на БКП: Тодор Живков – председател на Държавния съвет и генерален секретар на БКП, ген. Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи, Петър Младенов – министър на външните работи, Георги Атанасов – министър-председател, и Пенчо Кубадински. Първоначалният състав на обвинението е чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс и се отнася до проповядване и подбуждане на расова и религиозна вражда. През 1993 г. обвинението е заменено с ново, формулирано като „престъпление по служба“.

През следващите години делото е разделено на 5 отделни дела. През февруари 1995 г. Военната колегия на Върховния съд, при поредно връщане на делото за доразглеждане, издава изрично указание да бъдат разпитани всички, които имат отношение към репресиите в периода 1984-1989 г. Това значително забавя и затруднява по-нататъшните следствени действия. В края на 1997 г. обвинителният акт е внесен, но след няколко месеца състав на Върховния касационен съд връща делото за доразследване с аргумента, че това указание не е изпълнено.

През 1998 г. делото е прехвърлено от прокуратурата на въоръжените сили към Софийската военноокръжна прокуратура заради промяна в Наказателно-процесуалния кодекс. В началото на 2007 г. има изказвания от прокуратурата, че делото може да бъде прекратено заради изтичане на давността. Междувременно умират обвиняемите Кубадински, Живков, Стоянов и Младенов.

На 11 януари 2012 година Народното събрание приема декларация, внесена от Синята коалиция, с която се осъжда опитът за насилствена асимилация на българските мюсюлмани. В нея се казва: „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“.