29 януари: Софроний Врачански завършва първия препис на „История славянобългарска”

На 29 януари 1765 г. в Котел Софроний Врачански завършва първия препис на „История славянобългарска”.

През 1762 г. Стойко Владиславов както е светското име на Софроний Врачански, е ръкоположен за свещеник, работи и като учител и книжовник в Котел.

Софроний Врачански

Софроний Врачански среща Паисий Хилендарски през 1765 г. в Котел. Отец Паисий му показва „История славянобългарска”, от която той прави препис, известен днес като Първи Софрониев препис.

„История славянобългарска” е първото произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир и Зографския манастир в периода 1760-1762 г.

Първото издаване на пълния оригинален текст става през 1914 година от БАН. До 1984 година, черновата се съхранявала в Зографския манастир в Света Гора, Атон. Българските разузнавателни служби, ДС, пренасят черновата в България през същата година тъй като били убедени в злонамеренията на Гърция и гръцката монашеска общност спрямо текста по време на последните години на Студената Война.

През 2003 университетското издателство „Св. Климент Охридски“ със съдействието на НИМ и Божидар Димитров издава фототипно преписа-белова както и предадените текстове на новобългарски език от Петър Динеков.

История славянобългарска

Творбата на светогорския монах Паисий с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на робството българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце. Българите са имали велика история и велики царе, но не са знаели за миналото си.

Структурно Историята се състои от няколко части – 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.

Първото предисловие е „Ползата от историята“ и представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.

Второто предисловие е „Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Това е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали патриотите. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.

Същинска част представлява компилация от трудове на различни историци: Мавро Орбини („Славянското царство“), Цезар Бароний („Църковна история“), византийски хронисти. Ползва също български жития и грамоти на български царе. Тази част се състои от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство не е във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.

История славянобългарска

Послесловът е най-кратката част на Историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий („Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки…“), изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“ („Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе“) и дава сведения за ползваните източници („Аз, Паисия, йеромонах и проигумен хилендарски, събрах и написах, от руските прости речи преведох на българските и славянски прости речи… и в немска земя повече с това намерение ходих. Там намерих Маврубировата история за сърбите и българите“).

„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните може да се отнесе това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи.

Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично за ренесансовите автори. Пише на достъпен български език и налага собствени идеи за необходимостта от национално самосъзнание. Творбата носи силно полемичен характер. Паисий противопоставя българите на гърци и сърби, като изтъква превъзходството на първите, стремейки се да повдигне народностното им самочувствие.

Известни са близо седемдесет преписа на историята. Най-ранните преписи са Софрониевият (1765), Самоковският (1771), Рилският (1772), Жеравненският (преди 1772), Никифоровият, Еленският препис на Дойно Граматик от 1784 г. Някои по-късни преписи са Рилска преправка от 1825 г.; два преписа от 1828 и 1845 г. от Сопот, Харитонова, Габровска поправка.