8 март: Как един екоклуб побърка партията

След създаването на Русенския комитет, част от учредителите се ужасяват от постъпката си

Вечерта на 8 март 1988 г. в дома на киното в София се завърта на екрана един нелегален, неразрешен филм: „Дишай“, който става причина за създаването на Обществения комитет за екологична защита на Русе. Автор на филма е Юри Жиров, 400 души е публиката. Жиров почина през 2011 г., а инициаторите на събитието днес са толкова далеч един от друг, че едва ли ще почетат 26-годишнината от онази паметна вечер.

„Дишай“ е документален филм, в който най-яркият фрагмент е митингът на жителите на Русе на 28 септември 1987 г. Тогава има поход на майките с детски колички и лозунги, хора с марли на устата. Лентата разказва за отровния въздух с хлор, който от години трови жителите на дунавския град. Димът идва от отсрещния химически румънски завод в Гюргево. Партията се прави, че проблемът не съществува, тъй като Румъния е „братска страна“. Но тя така бе реагирала и след ужасната авария в Чернобил! „Няма страшно, другари и другарки!“

За председател на Обществения комитет за екологична защита на Русе е избран писателят Георги Мишев. Негови заместници са член-кореспондента Кръстьо Горанов, културолог, който дори е благодарил за поканата, вторият заместник е бил Христо Маринов, географ, който се занимава с проблемите на екологията. Организационен секретар е станал Георги Аврамов. За секретари са били избрани Виолет Цеков – редактор (Студия за телевизионни филми „Екран”), Ивайло Трифонов – физик, Христо Смоленов – философ, Цветан Кардашев – психолог и две представителки на Русе – Мария Варимезова и Цонка Букурова. Сред членовете на Управителния съвет на комитета са Светлин Русев, Нешка Робева като русенка, Соня Бакиш – журналист; Вера Михайлова – химик, старши научен сътрудник; проф. д-р Цветан Дончев – ядрен физик; Петър Слабаков – актьор; Юлия Папазова – пътешественица, музикален оформител в Студия за документални филми „Време”; Силвия Ангелова – аспирант от БАН, еколог; Иван Добчев – режисьор в Сатиричния театър; Еми Барух – журналистка в „Учителско дело”; Цветан Пенчев – юрист в Правен институт към БАН; Малина Петрова – режисьор; Венета Осиковска – пенсионер, активен борец против фашизма; Невена Тошева – режисьор в Студия „Време”; Борис Колев – географ, научен сътрудник; Никола Ковачев – режисьор- документалист; Асен Владимиров – редактор в студия „Време”; Коста Господинов – философ; Димитър Езекиев – журналист в Българската телевизия; Димо Димовски – писател; Йордан Ваклев – физик.

Какво се случва обаче по-късно.

След еуфорията от прожекцията, доста от учредителите започват да живеят в страх, че участват в нещо нелегално и антипартийно.

Още на следващия ден Политбюро е информирано за събитието.То, начело с Тодор Живков, свиква зловещо заседание за обсъждане на нелегалната организация. Там се чува репликата: ”Бе, те са като нас на 9-ти септември, тая работа има отзад много сериозна организация!” 

По разказ на Малина Петрова повечето от хората се изплашват, включително и тези, които са били членове на Управителния съвет. „В момента, в който се разбра, че това не е поръчано от ЦК, имаше хора, които изведнъж се дръпнаха като ужилени. Понеже ние все пак продължавахме да действаме – бяхме подвели, така да се каже, петстотин души, а Управителният съвет се изпокри, една нощ на един приятел му дожаля, като видя колко много се тюхкам и се чувствам отговорна, и ми предложи: „Абе, аз не влизам в такива работи, но ще ти помогна, искаш ли с моята кола да те водя по адресите…” И с този човек започнах да обикалям по адресите на хората от Управителния съвет. Най-достойно се държа Вера Михайлова, химичката, има такава жена, проф. Вера Михайлова. Тя единствено ме посрещна много радостно и възторжено в дома си. Такива сцени имам! Помня една сцена, например, с един професор, който ме вкара в кухничката си и ме заби в едното кюше: „ Как може, вие, да ме викат, да ми търсят сметка, вие не сте питали ЦК, вие да ни заблудите…? „ Ама, казвам аз, моля ви се, кой ви е казал, че съм искала разрешение от ЦК?” Крещя! Имаше други, които ме посрещнаха на вратата много студено. И се оказа, че трябва да се направи нещо. С голям зор успяхме да съберем половината Управителен съвет в кафенето на студия „Екран” и там вече тези, които бяха привикани, започнаха да разказват кой, какво, къде е бил извикан, какво му е било казано…“

Натискът срещу учредителите на еко комитета е бил забележителен – разпити в полицията, в Комсомола, в партията и дори в прокуратурата. Но не е имало арестувани и осъдени, защото организацията в крайна сметка е имала човешката цел да обърне внимание на властта за екологичната катастрофа в Русе.

Днес, 26 години по-късно, събитията оттогава ни изглеждат като случили се в друга ера. В момента има стотици обществени клубове и няма по-лесно нещо от регистрирането на такъв. Но в годините, когато управляваше Българската комунистическа партия, създаването на обществен клуб без разрешението на ЦК и било истинска авантюра на най-смелите. Вярно е, че някои от тях да се уплашили и отказали по-късно, но дори и само ентусиазмът им да помогнат на Русе, е голяма похвала за тях.