15 март: Чудакът Киркор Азарян полита

„Най-голямото богатство на човечеството е неговото разнообразие – че сме с различни цветове, че сме южни, северни, западни и източни“

На 15 март 19934 г. в Пловдив се ражда Киркор Азарян – човекът, който умееше да лети. И летейки, виждаше отгоре панорамата на живота, неговата цялост, детайлите, щедростта на сътворението. И не спираше да открива нови и нови истини за човека, за себе си, за битието и … разбира се, за театъра. До последно. Азарян почина в края на 2009 г. и България загуби един от чудатите си сладкодумници, които се раждат толкова пестеливо. Днес той щеше да стане на 80 г.

Детството и младостта му са изумителни, като във филм на Фелини. В „Миналото“ на Димитър Стайков Азарян описва пакостите си, преминавайки на бегом през лошите моменти и спирайки се подробно на веселите. Докато чете разказа от първо лице, човек се сеща, че този великолепен майстор на театъра не е чакал да остарее, за да помъдрее, а някак си се е родил със знанието кое е истински ценно и кои от правилата за поведение може и трябва да бъдат нарушавани. Факт е, че заради собствените си идеи е бил на косъм да не завърши средно образование. Бил е строителен работник на палатите в Пловдивския панаир, работил е като хамалин в тухларната на града, като войник е строял общежития, когато не е бил в ареста. А най-щастливият ден в живота му е бил, когато на 28-годишна възраст научава, че е приет във ВИТИЗ, специалност режисура. И тогава, и десетилетия след това, той си знае кой е най-щастливия му ден.

 

Няма да говорим за творческата му и житейската биография. Вместо това ще ви накараме да го чуете отново с откъси от интервюта*, които е дал.

• „При мен нещата никога не са програмирани, рационално продиктувани. Аз съм спонтанен човек. Аз съм любопитен човек. Това подхранва творческата ми енергия. Обичам да се вглеждам в нови лица, да създавам нови контакти. Това провокира в мен необходимостта да се отклоня от навика, от познатото и ме поддържа в кондиция. Навикът е ужасно нещо в изкуството. Той убива.“

• „Моите родители са бежанци от Турция, от геноцида през 1915 година. Те са от Родосто на Мраморно море. Преминали са този път, който сега виждам по телевизията. Това са били стотици хиляди хора …. Депортирали са ги с вагони до границата с Ирак и Сирия. Които са останали живи – вече много по-малко – успяват да се измъкнат през 1922 година. С надеждата, че ще се върнат… Това никога не стана. За щастие българите са толерантен народ. Аз съм възпитан, че трябва да бъдем благодарни на България. Цялото ми детство е пълно с разкази за тези кланета. И винаги наред с жестокостите, които са ги съпътствали, е имало и разкази за добрината, която са получавали тук или там. Например В Коня ги приютява един турчин. Спасяват се, като година и половина не излизат от неговия зимник. Та тази нагласа, тези картини на бягството, гоненето, кланетата, от друга страна, жестът на спасяване ме възпитаха във вяра, че все пак доброто е заложено в човека. Това е отговор на въпроса за мизантропията… Другият път беше да се насоча към по-елитарна публика, към по-избрано изкуство. Вижте – това са илюзии. Скоро гледах филма на Кортенска за „отместеното поколение“. За какво става дума? Какво да каже Леон Даниел, когото изгониха от театъра?! Ако има поколение лишено от възможността да се реализира, това е друго поколение…“

• „Спомням си началото в Пловдив. След три години дойдох в София, но все бягах в провинцията, в Пазарджик. През 60-те и 70-те театърът се правеше в провинцията. Там беше духът. Тук, в София, изобилстваше от таланти, но нямаше дух. Когато имаше щастливи стечения на обстоятелствата, нещата се случваха в провинцията. Затова бягах там. В мен имаше много неща, които исках да кажа. Исках да се изприказвам, да споделя всичко онова, което мисля, чувствам. След години, някъде около първата версия на „Вишнева градина“, за първи път се замислих какъв театър правя, какви са ми пристрастията, какви са темите, които ме вълнуват. До тогава разбирах тези неща от по-смислените рецензии за спектаклите си. Четях ги и си казвах: „А, ами аз точно това съм искал да кажа, гледай как добре са го формулирали!““

• „За мен интелигент е човек, който има в по-голяма степен от останалите способност да разбира другия. Тази способност поставя интелигенцията в по-особено положение – по-добре да вижда света. А неинтелигентните хора, за да се впишат в системите, в парадигмите на живота, за удобство непрекъснато опростяват, свеждат всичко до черно/бяло, добро/лошо, горе/долу… Хамлет е говорителят на интелигентните хора. „Да бъдеш или да не бъдеш?“ – това винаги, особено за политиците, е било скапана интелигентска приказка. Тяхното верую е веруюто на Розенкранц и Гилденстерн: да свириш на флейта е много по-трудно, отколкото да познаеш човека. Ето къде се разделят нещата. Розенкранц и Гилденстерн не се съмняват, че разбират Хамлет. Самочувствие за това „познание“ им дава принципът на опростителството… Колкото и парадоксално да звучи, за мен знанието е слабост, а незнанието – сила.“

• „Стендал още го е казал, че човек може да се опира на това, което се съпротивява. Това стимулира. И Мейерхолд имаше такава мисъл: „Три неща са необходими на младия творец: голям пример, висока цел и препятствие.“ Може би това е точната формулировка на състоянието, в което изпадна нашето поколение.“

• „Кръвната ми група е по-южната – Средиземноморието. Затова от всички най-много обичам Фелини. Фелини ми е като баща – в образите, във визиите, в усещанията, в провинциалиста, в кораба, който минава и на който никога няма да се качиш, или онези хотели. Можеш да минаваш оттам, да прескачаш през оградите, но вече в мъртвия сезон, когато плажовете пустеят. Всички тези типажи: разни чешити, чудаци, тази жена, която танцува, този първичен образ на жената до морския бряг, а пубертетните хлапета я гледат, това е моят свят. Той по някакъв начин се родее със Златю-Бояджиевите картини, с тепетата, с космополитизма на стария град. И с чудаците. Винаги съм имал вкус, любов към чудаците. Някой някъде беше казал: „Само необичаният има право на обич.“ Аз съм там някъде, при аутсайдерите на която и да е система. Затова и Радичков ми е много близък… „

• „Да, ние никога няма да можем да полетим, но поне ни оставете да си въобразяваме, че можем! Иначе загиваме.“ Това, което за теб е липса на енергия, за мен, мисля, е съзряването. Научих от живота, че светът не е нито черен, нито бял. И – колкото и фолклорно да звучи – виждам злото в доброто и доброто в злото. И това не ми дава право да соча с пръст и да се правя на човека, който знае единствената истина. Цялата ми младост в театъра мина да крещя в постановките си, че младият човек има много хубави неща да казва, да направи, защо му пречите? Но човек върви с възрастта си. Започват други неща да те вълнуват. И яростта ти – не само физиологически – утихва…Мисля, че всичко това, за което говорим, е въпрос на познание. В този смисъл температурата на представлението може да се променя, но важното е да се усеща страданието – тази постоянна константа в човешкото битие. Животът е едно буре барут.“

• „Спомням си, че когато Радичков се върна от Флоренция, беше ентусиазиран, както рядко биваше. Разказваше за впечатленията си и завърши: „Бедна страна сме, Коко.“ По този повод аз му разказах как ние като деца в махалата играхме една игра: начертаваш на земята кръг и участниците си разпределят държавите. Един е Америка, друг – България, трети – Испания… и със забиване на ножчето си определяш парчето. Всеки гледаше да се разширява. Та му казвам: „Изведнъж си представи: Америка – един човек, Китай – друг, и изведнъж до тях българинът или арменчето. В сравнение с тях и гъркът е едно момче!“ И тук Йордан каза: „Да, ама той се е облегнал на капител“.“

• „Мъчително съм преживявал начина, по който се прие Мариус Куркински. Критиката искаше да го види като талантлив актьор, но участващ в общо дело. Това, че той не може да се впише в нечий постановъчен план, бе прието като негова капризност. Критиката не можа да открие, че той е друг. В него има нещо от архетипа на актьора въобще. Той е извън времето. Ето такъв съм си го представял актьора и в античния театър, и в Средновековието. Сигурно такъв е бил актьорът, който е играл Виола на Шекспир. Или Жулиета. Той не е модерен. Не се вписва в концептуалния театър въобще. Той е той! Аз още помня първата му постановка „Дон Жуан“. Ако ми беше донесъл предварително композицията си, щях да му кажа: „Това е сбъркана работа, Мариус!“ Тя е с хиляди недостатъци, с хиляди алогичности. Същото беше и с „Песен на песните“. Композициите са пълна глупост, но той ги прави. Това е друг вид театър. Разбира се, имам и много други ученици… Това, което сега търся и стимулирам у моите студенти, е, че, за да бъдеш актьор, талантът не е достатъчен, че трябват мислещи, интелигентни, начетени, хора които имат какво да кажат.“

• „Глупаво е това деление между християните. Разделението е станало с  човешка намеса. И това е парадоксално. Защото най-голямото богатство на човечеството е неговото разнообразие – че сме с различни цветове, че сме южни, северни, западни и източни. Моето верую е това на Уитман. В една негова поема „Стръкчета трева” той седи  на брега на атлантическия океан и разговаря с хората по света – с арменеца, със славянина, с българина, с турчина, с французина… И казва, че сме велики, ние хората! Че сме равни, че сме прекрасни… Никога не съм бил в Америка. Но колко трябва да си невероятен, за да можеш да виждаш всички тези хора по света. Той говори за Нил, той говори за Арарат, той говори ча Черно море, за Дунава… Това е ода за прекрасността на живота!“

* Откъсите са предимно от интервю, дадено пред в. „Култура“ през 1999 г.

Днес в 16 часа арт гилдията се събира в Градската градина, за да види изложбата, посветена на Крикор Азарян. Експозицията, организирана от Съюза на артистите, е с логото „Театралните игри на един мъдрец“. Два часа по-късно във фоайето на Народния ще бъде представена книгата „Крикор Азарян – алхимия на играта“, чийто съставител е Валентина Радинска, съпругата на прочутия режисьор.