Да не би пък плутокрацията да си отглежда от нас варвари?

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Миналата седмица написах, че не бива много да придиряме на руснаците, живеещи на Кримския полуостров, за това, че се присъединиха към Русия, напук на повечето международни норми и договорености. Защото през 1885 година и ние българите сме си направили по този начин Съединението. Обади ми се приятел, за да ми каже, че много бъркам като смесвам  времевите пластове, нашето Съединение е станало през 19 век, а Русия  си е гушнала Крим през 21 век. И други такива сериозни  аргументи изтъкна. До кой знае какъв спор не стигнахме, защото той винаги е бил по-умен, по-начетен и  по в час от мен. И по тази причина и много по-зает, обещахме си при възможност да се видим и да се подърляме по темата. Но моята позиция е ясна. Съединението ни е  добро събитие, защото е наше и в наша полза. Крим да се прехвърли от Украйна към Русия не може, защото Русия е обратното на демократична Европа и Америка, а Путин е авторитар. И всичко, което направят те, трябва да бъде порицавано, за да не  ни намразят в ЕС и Америка.

Да де, може така да се каже, но аз гледах и на двете събития от гледната точка не на дипломацията,  голямата международна политика и  журналистиката, прехранваща се  покрай трапезата на тези колоси, а от гледната точка на простолюдното многолюдие, народа. Хубаво му е станало на българина в края на 19 век, защото двете български държавици са се обединили в една по-голяма. Убеден съм, че и сега им стана хубаво на русите, живеещи в Крим, като се присъединиха към голяма Русия. Още повече, че г-н Путин им обеща да им вдигне два пъти заплатите и пенсиите, уж, за да се изравнят с тези, получавани в Русия. Какво ги чака, след като им се обещават големи доходи при  все по-затъваща икономика, те нито усещат в еуфорията си, нито пък искат сега да им се говори за това. Нито пък им пука  особено, че международното положение ги намрази основателно, като се позовава  на международните норми и договорености.

Това никак не е добре и за нас, уж неиграещите вече в един отбор с Русия, но нали всяко нещо си има цена. Разбира се, че не бива да се поощрява незачитането на високите договорености, разбира се, че този тип подходи крият опасности за човечеството. Но  е глупаво да се твърди, че тези подходи били допустими  през 19 век, но сега сме живеели в друго време. Не мисля така.

Много умни хора, много пъти през човешката история са казвали, че се развиват науката и техниката, развива се съоръжеността на човешкия живот, но отношенията между хората, между общностите от хора в различните им мащаби се променят само до толкова, доколкото го налага новият тип съоръженост или въоръженост, ако така ви звучи по-ясно. Или

когато в древността един владетел е искал да покаже  превъзходството си пред  друг владетел,

е организирал парад, за да покаже на дипломатите или обикновените шпиони колко и какви бойци, бойни коне, бойни машини  и обози има. Сега този номер се прави по същия начин, само че вместо бойни коне и бойни машини се показват балистични ракети, ядрени глави и всякаквите други  ужасии, които човешкият гений е изобретил, за да изтребва с тях човеци. Да не би да си мислите, че днешният владетел е станал по-хуманен от древния?

Какво се променило? Да не би да ме карате да вярвам на онези философи, хуманитаристи и всякаквите още „…исти”,  които, без някога да са помирисвали война, твърдят, че сабята била по-хуманно оръжие  от шрапнелите, задушливия газ и ядрените взривове? Ако имате време и искате, прочетете „Конармия” на Исак Бабел. Ще разберете, ще почувствате, ще  видите дори как сабята превръща размахващите я в нечовеци, в зверове,  у които  в резултат на озверяването остава само  една върховна цел – да разсекат кавалериста срещу себе си до седлото, а пехотинеца – на две.

Винаги озверяването е било по-страшно и от сабята, и от ядрения взрив,

а горепосочената проява на висш хуманизъм е  отбелязана  в историята на  човечеството в началото на 20 век. Към края му хуманно изгаряха противниковите бойци, заедно с жените, децата и старците им с напалм … Но да се измъкнем от лепкавата тема за войната.

Наистина, неприлично е във второто десетилетие на 21 век държава чрез нейните  държавници да се поставя над

международните договорености. И не само неприлично! Връща международните отношения  в по-примитивните им етапи. Наскоро големият полски икономист Лешек Балцерович отбеляза опасността светът отново да се върне към характерната  за времето на Студената война надпревара във въоръжаването.

В началото на 90-те години на миналия век Украйна доброволно се отказа от ядреното  въоръжение, което наследи от СССР, като поиска международни гаранции за териториалната си цялост. Такива гаранции й баха дадени с т.нар. Будапещенски меморандум от 1994 година, като гаранти в него бяха записани САЩ, Русия и Великобритания. Сега единият от гарантите наруши този меморандум. Във същото време обаче  Международната дипломация /разбирай интересите на великите сили, т.е. на ядрените държави/ се опитва да спре програмата на Иран за ядрено въоръжаване, като му се обещават гаранции за териториалната цялост. Както на Украйна! Как ги виждате в тази сценка политиците и дипломатите на Персия, една от страните, в които човешката цивилизация е имала най-бурното си  развитие в  най-дълбоката древност? Но пак отидохме в голямата политика,

а аз исках  само да попитам прилично ли е да живеем в 21 век при условия, повече от примитивни?

Прилично ли е да се живее в 21 век, както живее населението на улицата, която води към КАТ – Пловдив  и както се живее въобще в Шекер Махала. Ами в Столипиново? Ами в софийския квартал „Факултета”?  Ами във всички цигански махали на България? Ами както живеят хората по селата в цялата България? Прилично ли е да се живее в 21 век на границата на екзистенц минимума, както живеят повече от половината български пенсионери и почти  половин милион трайно безработни и техните семейства?

Според последното изследване на „Галъп” най-голямият проблем на българите е бедността. Според друго изследване  от преди година в 21 век в  Русия под прага на бедността живеят 18 милиона души. Още по-тъжна е картинката в Украйна, щом в Крим настъпи всенародна радост от присъединяването към Русия и в цяла Югоизточна Украйна започнаха брожения също за присъединяване. Разрухата в украинските села е ужасяваща, по-страшна дори и от разрухата в нашите български села.

На миналогодишния фестивал на документалното и късометражно кино „Златния ритон” в Пловдив бе показан

филм за живота  на българите в Украйна. Добър филм, добре разказва как живеят почти два века българите на отсрещния бряг на Черно море. Но в този филм, без това да е търсено, се вижда още, че огромното каменно стълбище на Одеса, станало  известно на света от знаковия  филм на Сергей Айзенщайн „Броненосецът Потьомкин” е изоставено без поддръжка. Вижда се, че старите сгради, даващи особената атмосфера на Одеса, са в състояние, напомнящо на изоставените тютюневи складове по пловдивската улица „Иван Вазов”.

След присъединяването на Крим към Русия, рейтингът на г-н Путин се е вдигнал много. Това за още немалко време  ще тушира недоволството, което от години тлее в руското общество и нерядко тук-там припламват протести по различни поводи. Биват потушавани нетрудно, защото стават в големите градове, а там лошите последствия от политически зависимия капитализъм /впрочем такъв е капитализмът и у нас/ по-малко се усещат и протестират интелектуалци, а не гладните маси. Чиито протести могат да стреснат разплулите се в охолството си управляващи. Но те все още успяват да държат под контрол гладните. Като непрекъснато им  обясняват, че са гладни и че живеят скотски, защото за това е виновен външният враг. До края на Студената война това беше световният империализъм, сега врагът кръвопиец се обозначава още по-кратко – Западът.

Г-н Путин изпъчи гърди срещу лошия Запад и му показва, че без да се бои от санкциите му, изпълнява народното желание и присъединява Крим. Гладните го аплодират и вдигат юмруци, сопи и буздогани в закана към лошия Запад.

Русия заличава социалните различия в себе си, когато срещу нея има враг,

истински или добре измислен. По-точно е да се каже, когато държавниците ѝ успеят да убедят  простолюдието ѝ, че някой застрашава родината му. Това днес, като преследва собствените си интереси, цивилизованият Запад се стреми да представи като съвременното варварство. Интелигентната част от населяващите Русия, която никак не е малка, никак не харесва това. Нима на нас ни е приятно да усещаме как британците, с които уж сме в един съюз, ни очакват на границите си, както се очакват варвари и вече са почти ядосани, че не отиваме така масово?Да не забравя да питам моя приятел при евентуалната ни среща, това не е  ли смесване на времевите  пластове?

Наскоро се чуха становища на наши коментатори, международници, според които господата

Путин и Обама вече са се разбрали

присъединяването на Крим към Русия да няма тежки последици, ако не бъде последвано от други присъединявания. Логиката им не е за пренебрегване, не може държавен глава на страна като Русия да предприеме нещо, без да е помислил поне ход напред, т.е. без да е предвидил реакцията на другите големи. От което също логично следва, че може и по някакъв начин да е предпоставена тази реакция. Лозунгът „Пролетарий от всички страни, съединявайте се” не хвана дикиш, но плутокрацията май ще се окаже много по-склонна на  международна плутократска солидарност. А и дипломацията е като айсбергите, не повече от една осма  и от двете  е на повърхността. И ако е така,  сега според нашите международници се води само пропагандна война. Която също може да е договорена, защо не? Нали някога гладните народи от Изтока, уповавайки се на мечовете си и изцяло доверили се на ума, храбростта и жестокостта на водача си, са се втурвали към благата на цивилизованите Елада или Рим. За да се превърнат тези варвари постепенно в универсалното оправдание за всички мерзости, които е  показвала още в зародиша си и развивала в името на ненаситната си алчност във вековете управляващата върхушка – и посочена от Бога, и избирана от народа. Която днес се  нарича политическа класа.

Не зная защо е така, но в главата ми се върти последното четиристишие от  онова много силно  стихотворение  на Константинос Кавафис „В очакване  на варварите”:

Защото падна здрач,  а варварите не дойдоха.

Завърнаха се  пратениците от границата

и казаха, че варвари не съществуват вече.

Сега какво ще стане с нас без варвари?

Та тези хора бяха някакво решение. 

Та, от сега още съм си наумил, приятелю, при евентуална наша среща да ти кажа, че не аз, а накичените в бляскавите си  отличия държавници, които очакват варварите като камуфлаж за безобразията си, смесват времевите пластове. И понеже няма как да оспорят гения на поета и да отрекат „че варвари не съществуват вече”, принуждават обикновените хората на 21 век да живеят при примитивни условя. Като варвари! Може би, за да си отглеждат варвари.