Отново малък проблем в селското ни битие, мъмрят ни от Европа

Седмицата, преразказана от Георги Петров

Тъжни  мисли  ме натиснаха след като завчера бе съобщено, че Европейският парламент с голямо мнозинство препоръча да се спрат еврофондовете за България. Който иска, да прочете мотивите. Аз ще цитирам само откъса:”…  продължаващо силно разпространение на корупцията и  наблюдаваното в страната принципно затруднение за разделяне на отговорности и коригиране на грешки…”

Както виждате, по европейски усукано, но те така го правят. Дали не е, за да не ги обвинят в завист? Защо да не е възможно стегнатият в значително по-строги правни и морални норми евроуправник да завиди на действащия в богатата хранителна среда  на безконтролност и безнаказаност свой български колега? А може пък и да си е чиста проба дипломация – говориш нещо, казваш нищо.

Отново малък проблем в моето селско битие. При  ежедневните си разходки извън селото минавам по тясна пътечка между разорана нива и задната част от  крайните дворове, сред които е дворът на една женица. Минавам отдавна и тя трябва вече да се убедила, че нямам лоши намерения, т.е. нищо хубаво  не съм отмъкнал и нищо лошо не съм хвърлил в двора й. Въпреки това тези дни тя почерпи двама цигани да домъкнат от някъде драки и да запушат с тях пътеката. Като лошо изкалях обувките си в угарта, заобиколих барикадата, минах като всеки ден, като всеки ден казах „Добър ден“ на женицата, като всеки ден, тя само ме изгледа съжалително. Спомних си, че да поддържаш продължително време непотвърдени подозрения издава нелек личностен проблем. Но напоследък си мисля, че  май съм си заслужил тези подозрения. В главата ми се въртят някакви връзки и зависимости между разсъжденията на моите селски приятели и лошото отношение на европейците, и най-вече на еврочиновниците към нас. И изглежда тези мисли ми личат. Може би правят очите ми лоши, щом женицата взе мерки да е по-скрита  от тях.

По пътеката ми след наскоро укрепилия с драки границата си двор, както България укрепва с режеща тел държавната ни граница с Турция, е дворът на моя приятел и съскитник из горите. Бях ви разказал, че лекарите му направиха байпаси и му препоръчаха всеки ден да изминава пеш 5 километра и той, срам не срам, тръгна с мен. Разбира се, че беше забелязал фортификационните усърдия на съседката си, разбира се, че  знаеше, че те целят да препятстват моето преминаване край държавата на въпросната съседка. Разбира се, че не се втурна да ме защитава. Той е български селянин, а

българският селянин е принципен като кралство Великобритания,

няма приятели и врагове, има интереси. Неговите категорично сочеха  неутралитет.

Не случайно използвах думичката държава, като визирах недвижимостите на обсъжданата дама от селската покрайнина. В творбите на белетристите народняци от края на 19 и началото на 20 век (Михалаки Георгиев, Тодор Влайков, Цани Гинчев) може да се прочете как главата на селската задруга,  уважаван, уреден, заможен и властен селски първенец е наричал обработваното от голямото му семейство патриархално стопанство  държава.

Та, моят  отскорошен съскитник е особено горд със своята държава. Той много обича да говори, а не да слуша, защото в тукашните представи да слушаш, значи да си подчинен. Пак според тук възприетото отколе, да говориш значи да се хвалиш, като се оплакваш. Как става това ли? Ще ви дам примери. Ти питаш ли ме лесно ли е да имаш четири коли? То иска бензин, иска гуми, иска  застраховки и винетки, и какво ли още не. Ами петте телевизора? Колкото и да е, ток се гълта, а токът става все по-скъп… Аз нито имам кой знае  с какво, нито пък умея да се похваля. Нито пък съм научен да мисля, че слушането на който и да е приказливец е форма на подчинение. Слушам и се напъвам да разсъждавам, и все повече си мисля, че нашата държава и в геополитическия си смисъл, е наследила доста от манталитета  на някогашната патриархална държава.

Ето как моят приятел  по своя си начин ме накара да разбера, че той е един от най-видните държавници в селото. Дворът, къщата и имането в нея ще стигнат за още три живота, дори нищичко да се внесе в тях от днес нататък. Това е речитативът, който  отбелязва момента, когато  арията на чистата хвалба  трябва да се извиси над хора на хвалещите се оплаквачки: „Тоя живот не е лесен, но и на най-трудното нещо, като му хванеш чалъма, става като за пред хора. Ей го – на, когато ставаше земеразделянето след комунизма, дойдоха землемерите. Елате, викам, момчета, да ми видите механата. Не си идвал да видиш каква механа имам. Запалих камината. Отрежи, викам на жената, от еленския бут една, ей тъй, по-солидна, парча. Нарязах я, както само аз си знам, изтънко и само леееакичко я показах на жарта. Стана мезе, та дрънка, както казваше оня, Бог да го прости, големият артист. Пуснах и един бакър вино. Ти пил ли си вино  от бакърен съд, да видиш какъв вкус има? И стана работата. Накрая на селото си, казва ми шефът на землемерите, ще ти залепим някой и друг декар към имота, но ще трябва да дадем и на комшийката ти, защото сте на една линия. От тебе искаме тя да не приказва…” За госпожата с драките става дума. Оказа се, че освен съседка, тя е и колаборантка с моя дост.

Така той анексирал, т.е. прибавил към своята държава, както наскоро г-н Путин прибави към своята Кримския полуостров, още пет и половина декара. Толкова години вече трактористите и комбайнерите на кооперацията му я сеели и жънели със семе и машини на кооперацията, но зърното оставяли  на него. Защото им харесвала механата му, пък и за много други неща той от своя страна им ставал файда. И доста други неща от някогашното общо е анексирал, и на други е помагал да анексират.

Това е селската солидарност, за разлика от работническата, тя не е международна,

а си е само междуселска и междуроднинска, но действа безотказно. Проверено е във вековете.

Колкото да не ми залепне устата, го попитах как е станало така хората на комисията по земеразделяне да му подарят земя, че нали тази земя си е имала собственици, ако те са починали, имат наследници?

И на това му се намира леснината, каза той. Примерно, дядото е имал 100 декара земя. Сега вие, наследниците му, делите по-малко от 90, десетте декара отиват за редукция, защото по времето на Тодор Живков  на тях са построени пътища, канали, язовири, далекопроводи, нали разбираш, нас ни прибавят към редукцията, намигна ми моят приятел и за пореден  път ме закле казаното между нас да си остане. И аз няма да наруша клетвата, на никого не съм казал. Е, написах го, но  кой  ще седне да чете. Имам, имам, повтаряше моят човек, забравил, че за да се спасиш от лошите очи на завистта, трябва да се хвалиш като се оплакваш. И вдига пръст, за да подчертае важността: „Имането трябва да си го управляваш сам, пуснеш ли там друг човек, нямаш имане, няма те и тебе…”

По големите празници улиците на  селото се изпълват с коли, обозначени със столична или на областните центрове  регистрация. Сред  порасналите в това село техни собственици има хора, заемащи висши държавни, административни и обществени длъжности. Тукашните им роднини шумно се гордеят с това, като разточително разказват  кой от тях колко се е облажил от властта. Е добре де, щом народът, т.е. суверенът, не може да си представи света без корупция, не е ли той всъщност хранителната среда за главоломното  й развитие.

Това са моите мисли.

Да, но пък от другата страна погледнато, тези хора така си представят предприемчивостта, горещо препоръчвана им в условията на уж свободна конкуренция от наши и чужди словоблудци.

И децата си са възпитали така. Падне ли им власт, да я оползотворят

тази власт, иначе защо им е ? Гражданското общество е за гражданите, ама те граждани са и моите селски братовчеди, ако те правят това гражданско общество, огън да го гори, шегуваше се възрастен мъж, когото взех на стоп от близкия град.

Сигурен съм, че землемерите не са написали в отчетите си, че по-голямата част от времето на командировката си са прекарали в механата на моя приятел. Той ми беше разказвал, че чест на неговата механа са правили  депутати от различни партии и то едновременно. Ама те повече предпочитали приемните на големите фермери, защото там освен уиски имало и сервитьорки с „минижуп”.  Нали сте чували, народните ни избраници на това да му казват пътуване из моя избирателен район. Но пък от друга страна и избирателният район така си представя условията, при които може да извлече някаква полза от своите  народни избраници. Дали пък в Европарламента не наричат тези отношения „продължаващо силно разпространение на корупцията“, само защото цивилизована Европа има нужда от варвари?

Европейският парламент препоръча да ни бъдат спрени еврофондовете заради „…наблюдаваното в страна принципно затруднение за разделяне на отговорности и коригиране на грешки…” Седнал сред близките си  на селската празнична софра, нашенецът на висок пост в столицата, разказва, че когато го назначили, събрал всичките си подчинени. И им казал: Не ме интересува какво и как сте работили досега, от днес нататък ще работите, както аз ви кажа. Публиката го аплодира. Ама имало модерни теории на управлението, според които трябвало да се делегират пълномощия на подчинените. Защото така те получавали удовлетворение от работата си и се развивали в специалността си. И най-важното, така се осигурявали  континуитета и  корпоративната памет,  което значи, че при смяна на ръководителя се запазват и доразвиват всички полезни начинания, а не се тръгва отново от нулата. От това нито нашенецът на висок пост, нито публиката му се интересуват. Майната им на модерните управленски теории.

Досега са управлявали глупаци, сега бе направен правилният избор,

назначиха умен човек, т.е. мен, ако на вас са ви нужни модерните управленски теории, изучавайте си ги. Аз ще пазя властта си, тя ще пази  мен, ако ме слушате, ще пази и вас.

Това е желязната, унаследената  от патриархалния държавник управленска теория на нашия сановник. Докато партията му падне от власт и го сменят.

Вчера предпоследният ни премиер г-н Борисов препоръча на правителството да се вслуша в тревогите на Европарламента, защото той знаел какво е да се връща доверието на европейците към България , веднъж вече го бил правил. Лично, разбра се. Човек от народа е г-н Борисов, нали забелязахте, че и хвалбите чрез оплакване не са му чужди. И на наследилите неговото правителство, не са чужди. Европа пищи, че нямало напредък, нейна си работа, механата на моя приятел няма да остане  празна. А посещенията в нея няма да са без файда и за останалите в селото ни. Нали сме на една линия, все някога ще дойде и нашият ред.