Изгубеният храм

Манастирът „Света Петка Мулдавска“ е трудно достъпен като всяко съкровище

Манастирът „Света Петка“ край село Мулдава, Асеновградско е сред най-трудните за достигане. Не е за вярване колко е непристъпен! На шосето от Асеновград към Кърджали една табела вдясно след отбивката за Мулдава сочи със стрелка пътя за храма, и пак там пише, че той е 2.5 км. Асфалтът е тесен, но пък си личи, че е излят наскоро. Земята край него е като къносана. Манастирът обаче не се вижда нагоре. Нищо, все пак това е планина, дърветата са високи, той е някъде на хълма и зад тях. Сигурно това си казва всеки шофьор, отбил по този път. Това си казва до момента, в който асфалтът изведнъж рязко свършва и то само след половин километър. Тогава шофьорът удря спирачка, оглежда се и вижда срещу себе си два пътя – ляв и десен. Всъщност пътища ли са или са пътеки? Стават ли за лек автомобил или не стават? А манастирът изобщо не се вижда да даде знак.

Указание 1: Хванете левия път. Добре, че не си дадох сметка, че е левият, защото в светите книги не веднъж съм чела, че десният е правият. Бог знай къде води там, на горския разклон, десният път, защото аз поех по другия и това се оказа правилното решение.

Указание 2: Не се колебайте, това е пътят. Да тръгнеш с някакъв лек, много лек автомобил нагоре, е като да изкачваш Вихрен със сандали. Много метри нагоре продължаваш да се чудиш дали все пак си на път или на пътека, и дали в един момент той, тя, няма да се стесни и да се превърне в обичайна пътечка между дърветата. На това трасе камъните са остри и подхлъзващи, издадени като зъби, или хлътнали като изваден зъб, лъскави и кални … милиони, милиарди камъни в сенките на дърветата. И понеже караш на първа скорост, и понеже си напрегнат така, все едно се спускаш по черна ски писта, в един момент започваш да се чудиш къде, аджеба, се намираш. Накъде води този път и има ли свършване? Дали няма да ти изскочи насреща любопитна мечка? Ами ако колата издъхне тук, в нищото? Пилетата пеят, автомобилът ври и бучи, и ти изведнъж започваш се чудиш дали този път не е метафора. На живота въобще. Хем е стръмно, но има чуруликане, хем не знаеш накъде точно ще те отведе, но се надяваш, че си където се надяваш. А пък ако не си, значи ще стигнеш другаде. А със сигурност не можеш да обърнеш и да се върнеш.

Така че, карайте нагоре! Няма да срещнете жива душа, няма да видите манастира, но карайте, това е пътят. Двата километра ще ви се видят като двайсет, но карайте. Карайте внимателно.

И ако имате късмета, който аз имах, в един момент ще видите една шарена домашна котка. Е, като я видях, разбрах, че това е краят. Манастирът още не се виждаше, той не се вижда до последно, но котката беше хубав знак. И след още сто метра, „Света Петка Мулдавска“ изникна на поляната. Никога досега не бях стигала до по-непристъпен храм.

Манастирът е стар, древен. По камъните, от които е построена стената му личи, че е вековен. Строен е като крепост – зидовете са високи и непристъпни. Иконата на света Петка над входа е синя – лицето е синьо петно, чертите са заличени от хиляди дъждове и снегове, които са го брулели, а вятърът го е заглаждал, за да стане като капка синя вода. До входа има и барелеф на Апостола, на Васил Левски, който някога е намирал приют в този манастир. А металната врата, под която котката може да се промуши, е … заключена. Е, наистина не е за вярване.

Една табела сочи към аязмото. Пред него има поне седем чучура, но само от един се процежда вода. Пътят продължава нагоре, чува се, че някой нещо работи зад завоя. И хоп – насреща вили. Девет вили зад обща ограда. Един мъж копае в далечината.

Хората в планината са добри, като че ли са по-добри от другите, които живеят на равното. Човекът се оказа отзивчив, от тези, с които можеш да си говориш на всякакви теми.  

Игуменката живее сама в манастира, обясни мъжът. Преди години е имало две послушнички, но след пожара през октомври 2010 г., останала само монахинята Юлита, която е и игуменка. За да слиза надолу към Асеновград и Пловдив, тя ползва Лада Нива.

Мъжът разказа, че вилите са строени много отдавна от хора, които получили земя от Горското, по времето на социализма. След 10 ноември държавата върнала терена на манастира и сега собствениците на малките къщи плащат годишен наем за земята, върху която са постройките, на храма. Излиза им 120 лева годишно.

Той разказа още, че е свидетел на поклонници, които като стигнат до края на асфалта, обръщат автомобилите си и се връщат. Както и на други, които спират колите долу, тръгват по стръмния път, уморяват се, обръщат се и хайде надолу. Свидетел е и на по-упорити туристи, които все пак стигат до манастира, но за лош късмет в това време майка Юлита участва на епархийски съвет в Пловдив и манастирът е заключен.

Започваме да говорим за особеностите на българина. За това, че не е вярващ. „Това ни е наследство от социализма“, казвам. Но човекът не е съгласен. „А защо в другите бивши соцстрани хората са религиозни“, пита той.

Обяснява, че в Гърция народът е вярващ, силно вярващ. В Атина например истинските гърци се познават, когато се предвижват с метрото. В момента, в който подземната спирка се пада под някой храм, те се кръстят, за разлика от чужденците.

Човекът се сеща и за нашия манастир в Атон, където е бил. „Свети Георги“  огромен, има много църкви и сгради, много земя, а монасите в него са най-малко. Гръцките, руските и сръбският храм в Света гора са пълни с монаси, а нашите са едва двайсетина. „Знам, че са 50“, го поправям. „Толкова са с послушниците“, обяснява човекът.

„Ето и „Света Петка“! Само игуменката живее в него. Няма други монахини. И когато някой като вас пристигне, не може да влезе да разгледа манастира. Няма кой да му отвори, вратата е заключена“, мотивира се с очевидното човекът.

Манастирът „Света Петка“ е горял няколко пъти. Но през вековете народът все е намирал пари, за да го възстанови с дарения. Сега керемидите за ремонта, подредени от изток и от запад до манастирската стена стоят от четири години. На 3 октомври 2010 година, когато килиите на монахините и библиотеката изгоряха заради късо съединение, се вдигна много шум. Много обещания за възстановяване на храма имаше тогава, но всяко чудо за три дни. Между другото, тогава един от пожарникарите, участвали цяла нощ в гасенето, уморено каза сутринта, че за този манастир, както и за много други храмове, отдавна има предписания да си оправят старата, опасна елинсталация. Но кой да ги изпълни.

Така манастирите ни горят като факли през нощта. А ако светците ги пазят от огън, духовниците в тях стават все по-малко. Пътищата към храмовете се занемаряват, превзети от треви и камънаци. Загубени в проблемите си, хората забравят историята си, Бог, вярата и спасението.

Ето за такива неща си говорихме с този човек, докато долу в града се търкаляха като остри камъни новините, от които най-много да спукаш гума и да заседнеш по пътя. И така стигаме до неговия съвет за обратния път …

Указание 3: Когато се качвате или слизате по пътя към манастира, и забележите остри камъни като зъби, гледайте гумите да са близо до тях. Така тези камъни няма да нанесат повреди на важни части от автомобила, които са по корема му (не запомних кои). Те най-много да одраскат гумите. Но, така или иначе, когато човек се движи по стръмния път, все нещо трябва да жертва. Важно е душата на колата да остане читава. А и душата на шофьора.