7 май: Роден е поетът с неспокойна душа Пеньо Пенев
На 7 май 1930 година в с. Добромирка, Ловешко се ражда големият български поет Пеньо Пенев.
Завършва гимназия в Севлиево и от 1949 г. работи като строител и журналист в Димитровград. През 1950 г. постъпва на работа във в. „Стършел“, а през 1958 г. става кореспондент на в. „Литературен фронт“ от Димитровград.
Приживе издава само една стихосбирка – „Добро утро, хора!“,1956.
Негови по-важни книги са: „Добро утро, хора!“,1956, „Ние от двадесети век“, 1959, „Стихотворения“, 1960; 1962, „Когато се наливаха основите“, 1965, „Дни на проверка. Поема“,1969, „За вас, потомци. Стихотворения“,1969, „Дни върху приклада. Войнишки дневник в стихове и писма“,1972.
Огромни грижи и липсата на перспективи през целия му живот го смазват и обезверяват, временните затруднения го карат да губи равновесие, почти постоянната меланхолия, породена от грубостта и незачитането, и алкохола го лишават от сила за противодействие.
Пеньо Пенев прави непрекъснати опити да избяга от тази реалност.
В началото на 1959 година прави пореден опит за самоубийство с луминал, но успяват да го спасят навреме.
На 27 април 1959 година след погълната смъртоносна доза веронал той написва своите предсмъртни редове, между които и тези до неговия приятел Митко Иванов:
„Митко!
Приятелю стари и насъщни!
Омръзна ми да бъда бездомен, безработен, необичан…“
… И заспива завинаги.
Пътека
Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.
Уморения ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.
Всеки своя пътека си има,
всяка бърза и търси човека…
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека!
Още крачка – и ето го края! –
Извървяна е тя, извървяна…
Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!
Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко… и всичко загубих –
няма щастие, щастие няма!
Сам да бъдеш – така по-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно!
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.
Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби. –
Нека никога нищичко няма,
за да няма какво да се губи!
Всеки огън гори – догорява,
никой извор во век не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява,
туй, което се ражда – умира.
Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!
… Догорелия ден над гората
нека само кърви като рана…
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна…