Клетникът аз – по Юго и по Бърнс

–          Искаш ли шоколад? Линдор, например, с парченца портокал? Ще идем на кино и ще ядем шоколада с геврек – много върви, да знаеш! После ще вечеряме, хм, може и сандвичи от Subway. Или не, ще вземем сандвичите с риба тон, после ще купим от Пикадили хубаво френско вино и ще се приберем. А утре ще заминем за два дни да се поглезим в някой хубав СПА във Велинград. Става ли?

–          Става, разбира се.

–          Ето, имам 2 лева до другия вторник. Мисля, че ще стигнат.

–          А шоколадът… Не обичам Линдор. На кино пък не ми се ходи, макар че по едно време исках да гледам „Клетниците“. Но ще ти откажа. Прочетох, че имало една сцена, на която всички плачели. Не искам да плача точно сега, когато ми е весело. Толкова много френско вино съм изпил, че идеята ти не ми буди ентусиазма. Да, ще си останем вкъщи и ще направиш макарони.

–          Искаш ли…?

–          Искам.

Преди исках да замина за някъде за дълго. Но не защото нямах работа или животът тук не ми харесваше. Исках да прекарам няколко месеца в друга страна, да науча друг език, да се запозная със странници, да дишам чужд въздух. Предпочитах да е морски.

Сега искам да живея някъде, където парите не са проблем.

Искам да не ми е стегнато от сутринта, че ако платя телефоните, няма да имам за интернета. И ако купя книга, ще останем без сирене. Не искам всеки ден да броя дните до заплатата и да имам усещането, че се отдалечавам от нея. Изобщо не искам децата да са наясно, че като им давам пари за път и за закуска, двамата с теб не обядваме.

–          Чу ли за нашите роми, дето ги изловили в Бордо в някакви изоставени блокове?

–          Четох някъде. Искали  да си направят френско Столипиново там, ама са ги върнали при оригинала. Какво се сети за тях?

–          А, покрай виното сигурно. Като го прочетох, си помислих, че те не са емигранти.

–          А какви да са?

–          Бежанци. Като сирийците, като либийците, като мароканците. И онези бягаха да си спасяват живота. И нашите бягат за това от тук.

–          Ей, я стига!

–          Шегувах се!

Два или три милиона българи вече са бежанци-невъзращенци. Гледах ги онзи ден по телевизията, събрани пред посолствата да протестират заедно с нашите протести в страната. Много ме впечатли една жена в Барцелона. Каза: „Аз на 50 години останах без работа. Да не би от добро да съм дошла тук, дето не им знаех езика и подредбите. Да не съм искала? Да не ми е било весело?“ Бежанци. Колко приятели си стегнаха куфарите и заминаха като бачкатори я в Англия, я в Испания. Един дори е в Канада. Няколко в САЩ. И свикнаха. Идват си на 2-3 години. И всички казват едно и също: „Там ми е тъпо, но там е подредено.“ А сега там сигурно им изглежда още по-подредено, защото при нас е още по-разхвърлено.

–          Чу ли, Станишев казал, че няма да се кандидатира за премиер?

–          Чух и поплаках. Но пък Костов още не го е казал. Значи, има надежда. Ей? Какво ти става? Що се сещаш за глупости тая вечер?

–          Ами сигурно съм гледал „Клетниците“ тази нощ, докато спах.

–          Я ми го разкажи тогава, да не хабим двата лева за кино.

Така като ме гледаш, целият съм разказ. Мога и да попея, като в мюзикхола. Ти го знаеш, и аз го знам. Какво да ти разказвам. То направо е поезия. И ми идва Бърнс на ума:

„Кой тропа в този късен час?/ Аз тропам, клетникът аз./Върви си, всички спят у нас./Да всички, включително и аз./ Не зная как си се решил…?/ Реших се, клетникът аз./ Ти май си нещо наумил?/ Наумих си да остана тук, клетникът аз./ Веднъж да минеш моя праг…/ За да избягам ли, клетникът аз/Но утре знам ще дойдеш пак/ Така е, луд съм, клетникът аз./ Ще ти отворя, ала чуй!/ Не ми отваряй, о, клетникът аз./ Ни дума някому за туй/Добре де, ще остана, клетникът аз.