16 май: Подписан е таен отбранителен договор между България и Гърция

Българо-гръцкият договор от 16 май 1912 г. (29 май по нов стил) е таен съюзен договор, сключен между Царство България и Кралство Гърция в навечерието на Балканската война, елемент от Балканския съюз.

Договорът, подписан в София от българския министър-председател Иван Евстратиев Гешов и от гръцкия пълномощен министър Деметриос Панас, регламентира военна взаимопомощ между двете страни в случай на конфликт с Османската империя. Договорът обаче оставя неуреден спора между двете страни за властта над Южна Македония и Солун.

Съгласно член 1 от текста повод за такъв конфликт може да стане както османско нападение срещу някоя от двете страни, така и „систематично нарушение правата, произходящи от трактатите или основните принципи на международното право“. С член 2 на договора България и Гърция се споразумяват да си съдействат за мирно съжителство, политическо равенство и конституционни гаранции за българите и гърците, живеещи в Османската империя. В отделна декларация се заявява изрично, че България няма да воюва в случай на гръцко-турска война за остров Крит, но ще спазва „благосклонен неутралитет“.

Конкретните военни ангажименти на двете страни по договора са уточнени на 22 септември (5 октомври по нов стил) с българо-гръцката военна конвенция, която задължава България да участва в предстоящата война с най-малко 300 000 войници, а Гърция – със 120 000 души сухопътна армия и с бойния си флот.

Териториалните спорове между двете страни за Солун и Южна Македония остават неуредени. Това е една от причините за избухването на Междусъюзническата война веднага след победата на Балканския съюз над османците.

Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците. Сърбия настоява да запази в свое владение всички територии, завзети от войските ѝ, в т. ч. Скопие, Прилеп, Велес и Охрид.

На свой ред, българите искат буквално прилагане на договора от 29 февруари 1912 г. и арбитраж на Русия. България влиза в конфликт и с Гърция заради Солун, остров Тасос, Корча, Воден и Лерин, които са превзети от гръцки войски в началото на Балканската война.

През февруари 1913 г. се стига до въоръжен конфликт между българи и гърци при Нигрита. Еднакво застрашени от българските претенции, на 22 април 1913 г. сърби и гърци сключват таен протокол за отбранителен съюз, който е оформен окончателно няколко седмици по-късно. В началото на май българското командване прехвърля големи войскови части (2-ра армия) от поречието на Марица към долното течение на Струма за офанзива към Солун. На 9-10 май край река Ангиста (до Сяр) се води ново сражение между български и гръцки войски (вижте бой при Ангиста).

На 19 май 1913 г. (два дни след подписването на Лондонския мир) е сключен гръцко-сръбски договор, с който двете страни гарантират общата си граница в Македония срещу опити от българска страна за промяна на новото статукво. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Междусъюзническата война (Втората балканска война).